— Защото искаш това, което всеки крадец иска.
— И какво е то? — попита Маркиза.
— Още — отвърна Дядо Коледа.
— Вярно е — призна Маркиза. — Но като обирам църкви няма да стана по-малък престъпник, така че винаги ще искам още.
— Винаги ще искаш — съгласи се Дядо Коледа. — Затова хората като нас никога не се пенсионират.
— Ти обираш само църкви, нали?
— Че кой друг ще ти прости греховете и ще се моли за душата ти, ако не църквата?
— Нотка на цинизъм ли улавям? — ухили се Маркиза.
— Съвсем не — каза Дядо Коледа сериозно. — На Земята — там съм обирал някои от най-хубавите църкви, включително „Нотр Дам“ и Ватикана — има едни насекоми, казват се мравки. Те живеят на големи групи и са много трудолюбиви. Строят си малки могили и правят невероятно сложни тунели, складове за храна и развъдници точно под повърхността. Нужни са им дни, понякога седмици да построят тези мравуняци… а човек може да ги разруши за секунди, с върха на ботуша си. И знаеш ли какво правят мравките тогава?
— Нападат те?
— Не — отговори Дядо Коледа. — Залавят се отново да строят мравуняците.
— Искаш да кажеш, че църквите са като мравуняците?
— Само в едно отношение: не ти отмъщават, след като ги ограбиш. Правят всичко отново с усърдието на мравките. В разрез с тяхната философия е да обвиняват крадеца. Предпочитат да ме възприемат като пратеник на Бога, Който по неизвестни за тях причини ги наказва. Много по-логично би било да ме считат за превъплъщение на дявола, но те не искат да вярват в дявола. По-лесно им е да винят Бога и грешното си битие за това, което правя без съвест или морални съображения. И когато злото — тоест аз — ги сполети, те се захващат за работа като мравките и строят отново, така че да мога пак да ги ограбя.
Изведнъж Маркиза се усмихна широко.
— Ти ми харесваш! — възкликна той.
— Как няма да ти харесам? — попита Дядо Коледа. — Аз съм много приятен.
— Мисля, че можем да се споразумеем — продължи Маркиза.
— Дай ми свободно преминаване и подслон, а аз ще ти дам двадесет процента — каза Дядо Коледа.
Маркиза изблъска Малой и седна на стола му.
— Иди да се разходиш — каза той. — Ние трябва да си поговорим делово.
Гущера, видимо обиден, стана от пода и излезе.
Маркиза се обърна отново към Дядо Коледа.
— За двадесет процента дори не си струва да говорим — каза той. — Сега чуй моето предложение, приятелю. Ще ми кажеш кои планети възнамеряваш да обираш, аз ще ти дам оръжия и свободен престой, на която и да е планета под мое влияние срещу, да кажем, петдесет процента?
— Мислех, че петдесет процента е сумата, с която изнудваш, а не най-добрата ти оферта за евентуалните партньори — каза Дядо Коледа. — Ще се съглася, да кажем, на двадесет и пет процента?
Маркиза се обърна към Найтхоук.
— Довел си много добър човек, Джеферсън Найтхоук. Наистина ми харесва. — Той погледна отново Дядо Коледа. — Всъщност, толкова много ми харесва, че ще се съглася на една трета.
— Харесвай ме малко по-малко и вземи тридесет процента — ухили се Дядо Коледа.
— Е, какво толкова, защо не? — Маркиза протегна огромната си ръка и стисна доста по-малката длан на Дядо Коледа. — Договорихме се.
— Е, хубаво е човек да има делови отношения с теб — каза Дядо Коледа. — Мисля, че това трябва да се отпразнува. Черпя с бутилка от най-хубавия ти Лебедов коняк.
— Ще отида да взема от бара — рече Маркиза и стана.
След малко се върна с една бутилка и няколко чаши с особена форма, поставени върху лъскав поднос. Той отвори бутилката със замах и небрежно напълни чашите като разля малко от скъпия коняк по подноса и масата.
— За приятелството, партньорството и успеха — каза той на висок глас.
— За приятелството, партньорството и успеха — повтори Дядо Коледа.
— И за смъртта — добави Найтхоук.
— Смъртта? — повтори Маркиза с любопитство.
— Как иначе ще знаеш, че си успял в нашия бизнес? — попита Найтхоук.
— Вярно е — съгласи се Маркиза след секунда размисъл. — За смъртта.
— Нека тя да сполети нашите врагове, а нас — никога — припя Дядо Коледа.
„Ако всичко върви, както трябва, помисли си Найтхоук, този тост ще се сбъдне.“
Петнадесета глава
Найтхоук седеше на бара до Малой и гледаше Перлата от Маракайбо в захлас. Не беше докоснал питието си, а тънката му пура бе изгоряла. Свещеното кълбо седеше неподвижно на бара, на два сантиметра от лявата му ръка.