— Добре — каза Найтхоук. — Ще помисля за това. — Той замълча. — Теб те издирват на десетина планети. Как им убягваш?
Дядо Коледа се усмихна.
— Аз никога не се връщам, така че това е спорен въпрос.
— Но дори когато отиваш на нова планета, би трябвало да знаят кой си и че си издирван.
— Движа се предимно в Границата, а повечето планети тук нямат договори за екстрадиране с Олигархията. Да не говорим, че почти никъде няма каквито и да са закони.
— Така е — съгласи се Найтхоук, — но сега отиваме на Делурос, столицата на Олигархията. Как ще минеш през митницата?
— Колко паспорта имаш? — попита Дядо Коледа.
— Един.
— Е, аз имам петнадесет — отговори възрастният мъж с триумфираща усмивка, — като всеки от тях може да премине и през най-строгата проверка на митническите компютри. Използвам ги според ситуацията.
— Тънкостите на занаята?
— Дори оригиналният Перфектен убиец трябва да е имал няколко — отговори Дядо Коледа. — Няма смисъл да обявяваш присъствието си, ако си по петите на някого и смяташ да го хванеш неподготвен.
— Може би и на мен ще ми трябват няколко — каза Найтхоук замислено. — Откъде се вземат?
— Има фалшификатори из цялата галактика — усмихна се Дядо Коледа. — След като си свършим работата на Делурос, ще те запозная с някои от тях.
— Някои от кои? — чу се познат глас откъм преддверието. Двамата се обърнаха и видяха Маркиз Куинсбъри, прегърнал Перлата от Маракайбо.
— А тя какво прави тук? — попита Дядо Коледа.
— Никъде не тръгвам без жизненонеобходими неща. — Той прокара пръсти през косата й, по врата, до гърдите й, наведе се и я целуна по ухото, а тя се ухили на Найтхоук. — Здравей, Джеферсън — каза той, когато вдигна поглед. — Как вървят нещата?
Найтхоук се усети, че е вперил поглед в момичето със синя кожа. Нямаше представа какво е било изражението му в момента, когато Маркиза я галеше и целуваше, но осъзна, че атмосферата е толкова напрегната, че Кълбото е престанало да мърка. Изведнъж се съвзе.
— Закъсня — изръмжа той. — Исках да сме тръгнали преди половин час.
— Жертвата ти може да почака — отвърна Маркиза спокойно. — На този етап едва ли знае колко е часът.
— Трябваше да кажеш, че ще закъснееш — повтори Найтхоук. — Изисква се елементарно възпитание.
— Това е моята планета — отговори Маркиза. — Тук всичко се подчинява на моите закони. — Той погледна Найтхоук в очите и се усмихна. — Това означава, че щеше да тръгнеш половин час по-рано, отколкото трябва.
Мелисанда се изсмя без да откъсва очи от тези на Найтхоук.
— Добре — махна с ръка Джеф. — Да тръгваме, ако нямаш нищо против.
— Съгласен съм.
— Ще ни е малко неудобно. Не очаквах да вземем друг пътник.
— Няма проблем — каза Маркиза невъзмутимо, — трябват ни само три легла.
— Имах предвид кислорода и храната.
— В такъв случай ще спрем на някоя планета и ще попълним запасите, щом стане нужда.
— Има място само за трима души на борда — настоя Найтхоук.
— Това не е проблем — каза Маркиза. — Двамата с нея ще сме в капитанската кабина. Ти можеш да спиш със старчето. — Преди Найтхоук да успее да възрази, той добави: — Заведи я долу и я разведи из кораба.
Найтхоук усещаше парфюма й, докато Мелисанда минаваше покрай него. Беше тясно и тя се обърна настрани, за да премине в коридора, който водеше към спалните кабини. Пое си дълбоко въздух и той не можа да се въздържи да не погледне към деколтето й. Тя му се ухили и мина грациозно покрай него, след което забави крачка и той едва не я блъсна.
— Прекали вече — изръмжа Найтхоук като спря до вратата на кабината си. Тя се обърна и се облегна на ръката и рамото му, докато вратата се плъзгаше в стената. Той пристъпи вътре и тя го последва.
— Това ли е твоята кабина?
— Беше моята кабина.
— Прилича по-скоро на затвор — Мелисанда смръщено огледа помещението. — Има вид на място, където прекарваш дълги, самотни нощи — обърна се тя към него. — Такива ли са нощите ти?
— Ето я тоалетната — продължи той като даде команда на една врата да се отвори.
— Какво е това? — попита тя.
— Кое?
— Това — повтори тя, сочейки Свещеното кълбо, което ги беше последвало и в този момент подскочи на рамото на Найтхоук. — Виждала съм го около теб, докато танцувах. В началото си помислих, че е някаква играчка, но после разбрах, че всъщност е живо. Домашен любимец ли ти е?
— Нещо такова.