— Май няма голяма полза от него — наклони глава тя. — Защо го държиш?
— Защото ме обича и ми е предано — отговори Найтхоук. — Нещо, което не мога да кажа за никой друг от хората, които познавам.
— Искам да го видя — каза тя като се приближи и протегна ръка към Кълбото.
То се напрегна и спря да мърка.
— Идеята не е много добра — Найтхоук погали Кълбото, щом усети, че настръхва. То веднага се успокои.
Тя дръпна ръката си и погледна Кълбото.
— Кой би искал да докосне такова грозно нещо?
Настъпи неловко мълчание, докато Найтхоук отново проговори.
— Зад онази врата е банята. Има сух душ и химическа тоалетна.
— Ще наминеш ли по-късно да ми изтриеш гърба? — тя се излегна на леглото и се протегна.
Найтхоук излезе гордо и се върна в контролната кабина.
— Добре дошъл отново — посрещна го Маркиза, седнал на пилотското място. — Защо се забави?
— Това е моят стол — каза Найтхоук.
— Вече не е.
— Корабът е моя собственост.
— А ти пък си моя собственост — отсече Маркиза. — А сега седни.
— Трябва да настроя кораба за курс към Делурос — упорстваше Найтхоук.
— Аз вече го направих. Само след секунда ще летим със скоростта на светлината. — Той се обърна към Дядо Коледа. — Е, старче, набеляза ли си вече църквите?
— Съмняваш ли се? — засмя се Дядо Коледа. — Сега се опитвам да ги намаля до по-приемлив брой.
— Значи си ги проучил?
— Проучвал съм ги през целия си съзнателен живот — отговори възрастният мъж. — Има доста злато в църквите на Олимп. Мисля да натоваря малко от него.
— Олимп? Какво е това — град?
Дядо Коледа се ухили.
— Континент.
— Е, човек не може да знае географията на хиляда планети — сви рамене Маркиза.
— Може, ако иска да ги ограби — отвърна Дядо Коледа.
Корабът се разтресе внезапно и премина на свръхсветлинна скорост.
— Предавам се — разсмя се Маркиза и се обърна към Найтхоук. — А ти, Джеферсън Найтхоук? — попита със задоволство. — Ти планираш ли да натрупаш състояние на Делурос?
— Не — отговори Найтхоук. — Аз планирам да се освободя на Делурос.
— Да се освободиш от какво?
— От много неща.
— Например?
— Духове, най-вече.
— На хора, които си убил?
Найтхоук поклати глава.
— От човека, който съм бил… или който е трябвало да бъда.
— Нямаш голяма полза от това — отбеляза Маркиза с леко неодобрение.
— Има, повече, отколкото можеш да си представиш — каза Найтхоук твърдо.
Маркиза сви рамене.
— Прави каквото искаш. — Той погледна в коридора към кабината на Мелисанда и добави: — В разумни граници.
Найтхоук отново се напрегна и Свещеното кълбо реагира веднага — спря да мърка и нададе тихичък пронизителен звук. Найтхоук го взе, полюля го в ръцете си и го погали нежно.
— Трябва да се отървеш от това нещо — каза Маркиза.
— Харесва ми.
— Според мен не служи за нищо, а и заема място.
— Не толкова, колкото Мелисанда.
— Тя има предимства, които надвишават недостатъците й — каза Маркиза.
Найтхоук си наложи да се успокои, отпусна тялото си мускул след мускул и се опита да не мисли за жената със синята кожа, изтегната на леглото му. Най-накрая Свещеното кълбо започна да мърка и той усети, че е успял да се овладее.
— Трябва да се научиш да контролираш младата си кръв — отбеляза Маркиза, който го наблюдаваше внимателно. — И крайно време е да разбереш кой раздава заповедите тук.
— Учим се, колкото можем по-бързо — каза Дядо Коледа, преди Найтхоук да успее да направи някоя язвителна забележка.
— Това исках да чуя — отвърна Маркиза.
Изведнъж Мелисанда се показа в коридора.
— Гладна съм — оплака се тя. — Какво имаме за ядене?
— Не питай мен — каза Найтхоук студено. — Питай кораба.
Джеф отиде до корабната кухня и я задейства. Изведнъж светнаха светлини и във въздуха се появи едно илюстрирано меню, като пред пътниците се показаха триизмерни образи на ястията.
— Това наистина ли е пържола? — попита тя.
— Направена е от соев продукт — отговори Найтхоук. — Но няма да усетиш разликата.
— Ами добре — каза Маркиза, — щом изглежда като пържола и има вкус на пържола, кой го интересува какво е всъщност?
„А ако някой изглежда като Перфектния убиец, и мисли като него, и убива като него, помисли си Найтхоук, никога не го вбесявай като пилотираш кораба му и като се перчиш с жена си пред него.“
— Какво ще хапнеш, любов моя? — попита Маркиза.
— Нищо — отвърна Мелисанда.
— Сигурна ли си?
— Не ям фалшификати. — Тя въздъхна. — Освен това, каквото искам, го няма в корабната кухня.