Деветнадесета глава
Бяха на тридесет и осем часа от Тундра. Найтхоук ставаше все по-напрегнат. Когато не беше погълнат от фантазиите си за Мелисанда, тя беше наоколо, изпращаше му тайни усмивки, намираше си поводи небрежно да се отърка в него, изкушаваше го с докосването и уханието си.
Поведението й коренно се променяше, ако Маркиза беше наоколо. В такива моменти никога не се отделяше от него по своя воля. Всяка част от тялото й беше достъпна за ръцете му, дори пред очите на Найтхоук и Дядо Коледа. Но Маркиза не се интересуваше от управлението и навигацията на кораба и прекарваше повечето време в кабината си. Веднага щом изчезнеше, тя отново започваше да дразни Найтхоук със същата убедителност, с която го игнорираше, когато Маркиза беше там.
В един кратък момент на уединение Джеф гледаше разсеяно корабните екрани. Заповяда да се даде увеличение с надеждата да види кораба на Малой, но не се забелязваше нищо друго освен звезди и безкрайният черен космос.
Най-накрая реши да установи радиовръзка с Малой, за да разбере защо ги следва, но не успя да намери кораба му. Беше там, следеше ги, но не отговаряше на сигналите. Найтхоук се намръщи. Нито Малой, нито корабът му представляваха физическа заплаха, но Найтхоук не харесваше нещата, които не разбираше, а не разбираше защо дребосъкът го следваше към Олигархията.
— Ако толкова те притеснява — обади се глас зад него, — нека намалим, за да ни настигне и да го гръмнем на милиони парчета.
Маркиза беше влязъл, докато Найтхоук се занимаваше с радиото.
— Не съм казал, че ме притеснява — отвърна Найтхоук враждебно.
— Нямаше нужда.
— Просто искам да зная защо е там.
— Очевидно някой го е изпратил — отвърна Маркиза.
— Кой и защо?
Маркиза сви рамене.
— Идея си нямам. — Той замълча, след което му хрумна нещо и се усмихна. — Щом не искаш да го гръмнем, остави го да ни настигне и го заплаши, че ще го заключиш в една стая със Свещеното кълбо. Обзалагам се, че изведнъж ще изгори от желание да говори с нас.
— Това е домашен любимец, а не оръжие. — Найтхоук погали Кълбото, което скочи от пода на рамото му.
— По малко и от двете е — усмихна се Маркиза. — Не си първият, когото виждам със Свещено кълбо. Срещал съм двама души, към които се бяха прикрепили такива Кълба. — Той замълча и погледна към Кълбото на Найтхоук с възхищение. — Само ядосай това нещо и ще затрие един куп хора за десет секунди. Аз на това му викам оръжие.
— Аз бих го нарекъл приятел.
— Това е защото мислиш ограничено — каза Маркиза. — Не разбираш какво можеш да направиш с такова нещо.
— А ти разбираш, така ли? — подхвърли Найтхоук язвително.
— Естествено, че разбирам — отговори Маркиза. — Това е една от разликите между нас.
— Ако толкова искаш да имаш Свещено кълбо, отиди на Аладин.
— Ходил съм там. Никога не съм виждал подобно същество.
— Ами отиди пак.
— Губене на време — отсече Маркиза. — Бил съм там повече от десет пъти. — Той замълча. — Предпочитам да направим сделка за твоето.
— Не го давам.
— Още не си чул предложението ми.
— Нямаш нищо, което да искам — каза Найтхоук.
— О, мисля, че имам — ухили се Маркиза. — Мелисанда.
Момичето със синя кожа излезе от кабината и застана до Маркиза.
— Е? — попита той.
— Нея?
— За Кълбото.
— Съгласен съм — каза Найтхоук.
— Аз нямам ли думата? — попита Мелисанда.
— Опасявам се, че не, мила моя — усмихна се Маркиза.
— Не можеш да ме замениш за това извънземно животно, все едно съм някаква вещ! — изръмжа тя.
— Всички сме нечии вещи — отговори Маркиза. — Ала само интелигентните хора го знаят. — Той се замисли. — Сигурен съм, че мистър Найтхоук ще те обича като мен, любов моя.
— А ако не искам мистър Найтхоук да ме обича? — озъби се тя.
— Това слабо ме интересува. — Маркиза погледна към Джеф. — Сигурен съм, че ще се отнася с теб със същата нежност, с която те обграждах аз досега.
— Което означава никаква — сопна се тя.
— Моля те, не прави нещата по-сложни, отколкото са — каза Маркиза. — Ти ми доставяше изключително удоволствие и съжалявам, че те губя — той се усмихна извинително, — но галактиката е пълна с жени. А Свещените кълба са много малко. На този етап е само едно. И ти щеше да постъпиш така на мое място.
— Никога не съм била на твое място — каза тя горчиво.
— Ами, твоя е. — Той се протегна за Кълбото, което изведнъж се стегна и започна да ръмжи тихо.
— Не мисля, че му харесва идеята ти да го докосваш — каза Найтхоук.
— Ами обясни му, че сме направили размяна.
— Не зная неговия език.
Кълбото започна да вие.