— Накарай го да спре! — извика Маркиза. — Виждал съм и други да правят така.
Найтхоук взе Кълбото от рамото си и го залюля на гърдите си, като го галеше внимателно.
— Направихме сделка — каза Маркиза и се отдръпна бавно. — От теб зависи дали ще изпълниш твоята част от договора.
— Да не мислиш, че не искам? — попита рязко Найтхоук. — То не те харесва и нищо не мога да направя по въпроса. Онзи извънземен на Аладин ми каза, че кълбото си избира някой човек и остава с него за цял живот.
— Жалко — въздъхна Маркиза. — Дадох ти шанс, а ти го пропиля. — Той се обърна към Перлата от Маракайбо: — Изглежда отново сме свързани за вечна любов, мила. — Тя го гледаше свирепо, но не каза нищо. — Връщай се в кабината — продължи той — и аз ще дойда след малко.
Тя стоеше неподвижно и го гледаше свирепо.
— Веднага — изрече той с глас, който не търпеше неподчинение.
Мелисанда отиде гордо до кабината и този път не се обърна да го погледне.
— Предложението ми важи до края на това пътуване — каза Маркиза. — Научи Кълбото да ме харесва и тя е твоя. — Той внезапно се ухили. — Може би и аз ще трябва да я науча да те харесва.
Найтхоук не отговори.
— Е, може да е твоя, от теб зависи — каза Маркиза и се запъти към кабината. — Мисля да й се насладя, докато още мога.
Той се ухили отново и влезе в кабината. Свещеното кълбо изцвърча силно и Найтхоук усети, че го е стиснал до болка. Пусна го и то се изтърколи по крака му на пода.
— Имаш ли нещо против да постоя при теб? — попита Дядо Коледа на излизане от кабината си. Той закрачи по коридора към кухнята и контролната кабина.
— Защо не? — отвърна Найтхоук с безразличие. — Чу ли всичко?
— Да. Трудно е да се пазят тайни на кораб. Особено на такъв малък като този. — Той замълча. — Звучеше като сапунена опера. Много е забавно това пътуване.
— Как да накарам Кълбото да го харесва?
— Не можеш — поклати глава възрастният мъж. — Те сами си избират човека и са по-предани от всички мъже и жени, които съм срещал.
— Не ми помагаш особено — каза Найтхоук горчиво.
— Бих ти помогнал, ако ме послушаш.
— Не казваш нищо, което искам да чуя.
— Никой не иска да чуе истината — съгласи се Дядо Коледа.
— Така да бъде.
Дядо Коледа сви рамене.
— Както кажеш. — Той погледна екрана. — Малой още ли ни следи?
— Да. Опитах се да го намеря, но днес явно е решил да не отговаря като го търсят.
— Ако приемем, че Маркиза казва истината — което винаги е опасно — чудя се за кого, по дяволите, работи Малой всъщност?
— Не зная.
— Защо не помислиш за минутка? — сопна се Дядо Коледа.
— Мисля — отвърна Найтхоук. — Нищо не ми идва наум.
— Онези, които са те създали, можеха да жертват два дни от обучението ти по бойна техника и да те научат да си поне малко прозорлив.
— За какво говориш?
— Мисли с главата си, синко — ядоса се Дядо Коледа. — Какво прави Малой?
— Преследва кораба.
— Защо?
— Не зная — Найтхоук се почувства точно като смутен ученик.
— А какво знаеш?
— Какво имаш предвид? — намръщи се младият мъж.
— Да приемем за момент, че Маркиза казва истината и че няма нищо общо с Малой или с кораба. Това говори ли ти нещо?
Найтхоук не проумяваше.
— Виж — каза Дядо Коледа търпеливо, — ако не е тръгнал заради Маркиза, нито пък заради теб, още по-малко заради мен, кой по дяволите остава?
Очите на Найтхоук се разшириха.
— Мелисанда?
— Точно така.
— Но защо?
— Нямам представа — призна възрастният мъж. — Ала ми се струва, че тя е нещо повече от това, за което се представя.
Найтхоук не каза нищо — седеше и галеше Свещеното кълбо разсеяно, потънал в мисли. Най-накрая вдигна поглед, прочисти гърлото си и проговори.
— Може би този, за когото работи, иска да знае къде е Маркиза и какво прави.
— Ти би ли изпратил някой като Малой по петите на Маркиз Куинсбъри? — отвърна Дядо Коледа. — Ако зависеше от мен, нямаше да наема някой, който губи ума и дума като стане напечено, а такъв като теб.
— Тогава защо ни следи?
— Имам една-две идеи, но нека поизчакаме и видим какво ще стане.
— Колко да поизчакаме?
Дядо Коледа сви рамене.
— Ще разберем, преди да стигнем Делурос. — Той извади тесте извънземни карти. — Искаш ли да хвърлим набързо един джейбоб?
Найтхоук поклати глава.
— Не ме научиха как се играе.
— Правилата са лесни — усмихна се възрастният мъж. — Няма победители.
— Тогава защо толкова много хора я играят?
— Защото правилата са лесни — отговори Дядо Коледа. — Всички си мислят, че ще могат да победят. — Той сви рамене. — Повечето хора не страдат от прекомерна интелигентност — или не си забелязал?