— Ако видят, че просто съм платил вечерята и съм заредил корабния реактор, няма какво да ги отведе до приятелката ми, която определено не би се зарадвала, ако властите я навестят.
— Добре — каза Найтхоук, — каза, че можем да се справим с проблема. Как ще го направим?
— Отговорът е очевиден — усмихна се Дядо Коледа. — Ставаме и обираме две-три църквички.
— Аз не обирам църкви.
— Можеш да направиш изключение този път — каза Дядо Коледа. — Трябват ни пари, които полицията не може да проследи. Златото от Дарбар II ще го забележат лесно.
— Нищо нямаше да ни трябва, ако беше спрял Мелисанда — изръмжа Найтхоук.
— Безсмислено е да спорим за миналото, синко.
— Минало? — избухна Найтхоук. — Това беше вчера, за Бога! — Той гледаше възрастния мъж свирепо. — Не може да си спал при цялата шумотевица. Щом не си успял да я спреш, защо не ме събуди?
— Прав й път — каза Дядо Коледа. — Това момиче щеше да ти докара сигурна смърт.
— Това момиче е причината да сме тук сега и да се опитваме да си направим нова самоличност.
— Ами няма да получим нищо, докато не ограбим някоя църква — каза възрастният мъж навъсено.
— И какво ще стане, ако се съглася да ограбим някоя църква? — попита Найтхоук. — Как ще платиш на твоята фалшификаторка, в свещи ли?
— Разбира се, че не. Първо ще трябва да отидем в склад за крадени вещи.
— Жената, която обичам, препуска към Солио, а ти ме караш да ходя да ограбвам църкви и да посещавам складове за крадени вещи? — ядоса се Найтхоук.
— Ти знаеш ли някакъв по-бърз начин? — каза Дядо Коледа враждебно.
— По дяволите, да! — извика рязко Найтхоук.
Той извади пистолета си, насочи го към един мъж, който стоеше с трима приятели на бара и го застреля в тила. Още преди тялото да падне на земята всички се бяха навели да се прикрият.
— Полудя ли? — изкрещя дядо Коледа.
— Имаше награда за този човек, жив или мъртъв — отговори Найтхоук. — Видях лицето му на един от плакатите на космодрума.
Той стана и погледна тримата приятели на убития.
— И за трима ви има обявени награди — отсече той. — Но не ме интересувате. За приятеля ви ще взема, колкото пари ми трябват. Ако искате да живеете, хвърлете оръжията и излезте оттук.
— Кой, по дяволите, си ти? — попита един от мъжете.
— Човекът, който ви предлага да живеете.
— Така ли? Виж какво мисля аз за твоето предложение!
Мъжът посегна за пистолета си. Найтхоук изстреля един куршум между очите му, след което се наведе и се завъртя към другите двама. И двамата бяха посегнали за оръжията си. Найтхоук застреля този, който вече държеше пистолета си, след което изчака другият да извади неговия и го уби.
— Глупаци — промърмори Найтхоук. — Трябваше да ме послушат!
— Мислиш, че те са глупави? — каза дядо Коледа отвратен. — А какво ще кажеш за убиеца, който ги гръмна за нищо?
— Как така за нищо? — попита Найтхоук. — Четиримата струват близо петдесет хиляди кредита.
— И в момента, в който ги получиш, твоите хора от Делурос ще разберат къде си.
— На кой му пука? — отговори рязко Найтхоук. — Няма да ги чакаме да се появят. Щом взема наградата, минаваме при твоята фалшификаторка и изчезваме.
Дядо Коледа кимна към четирите трупа на пода:
— На този първия не му даде голям шанс.
— Той беше убиец, за главата му бе обявена награда.
— Беше човек.
— Беше пречка — каза Найтхоук, — бе застанал между мен и Мелисанда. Смятам да се справям с всяка следваща пречка по същия начин.
Дядо Коледа го погледна в очите и разбра, че Найтхоук говори съвсем сериозно.
Двадесет и четвърта глава
Взеха парите от наградата на следващата сутрин — петнадесет хиляди кредита за първия, когото Найтхоук уби, и по десет хиляди за останалите трима. Дядо Коледа незабавно обърна кредитите в долари Мария Тереза и лири на Далечния Лондон. Обясни на Найтхоук, че щом се върнат в Границата — където хората почти не вярваха, че Олигархията ще просъществува, и още по-малко вярваха във валутата й — тези валути ще са много по-стойностни. Найтхоук, който беше виждал всевъзможни валути на Тундра и на другите планети в Границата, не възрази.
След като финансовите операции приключиха, те тръгнаха по главната улица и стигнаха до работното място на фалшификаторката. Беше апартамент над оръжеен магазин. Нямаше въздушен асансьор, нито пък обикновен — просто едно стълбище водеше до втория етаж. Вратата беше дървена, без име или номер. Но когато се приближиха, тя ги сканира за кратка проверка, след което се отвори колкото да преминат и да влязат във фоайето.
— Носите ли парите?