— Не виждам никакви патрони — огледа се Найтхоук.
Тя се усмихна.
— Точно в това му е чарът. Дори и да заподозрат какво е, дори и да го конфискуват, никога няма да намерят пълнителя и накрая ще трябва да ти го върнат и да те пуснат.
— Е, и къде е пълнителят?
— В джоба ти.
— Моят джоб? — смая се той.
— Стреля с монети — обясни тя. — Този е пригоден да стреля със златни долари Мария Тереза.
— По дяволите! — възкликна Найтхоук.
— Добра идея — усмихна се Дядо Коледа. — Но ще излезе скъпичко, ако стане война.
Тя игнорира шеговитата забележка на възрастния мъж и каза:
— Препоръчвам ти да потренираш с него, преди да го използваш. Не е балансиран като нормален пистолет. За повече от тридесет метра разстояние ще трябва да го нагласиш.
— Няма да съм толкова далеч.
— Добре. Това е всичко. — Тя ги изпрати до вратата. — Лицето ти ми е познато — обърна се към Найтхоук на вратата — и все пак съм сигурна, че не сме се срещали преди.
— Но не искате да ви казвам защо — каза той.
— Не, не искам.
— Ще ви уведомя, щом се справя успешно.
— По-добре не го прави — каза тя. — Само ще ми напомниш за всички мои клиенти, които не са се справили успешно.
— Откъде знаете, че са толкова много? — попита Найтхоук.
— Самоличността е преходно нещо — отвърна тя. — Тези, които успяват, се връщат за други самоличности.
Вратата се отвори.
— Хайде — каза жената, — пожелавам ти успех.
— Ами на мен? — усмихна се Дядо Коледа.
— На теб не ти трябва никакъв късмет, старче — каза тя. — Никога няма да бъдеш и наполовина като младия си приятел, но винаги оцеляваш. Зная, че ще те видя отново.
Двамата слязоха по стълбите и тръгнаха към кораба. Дядо Коледа се наслаждаваше на мисълта, че винаги оцелява, но Найтхоук беше прекалено погълнат от планове как ще отиде на Солио, за да се учуди защо него не го причислиха към хората, които оцеляват.
Двадесет и пета глава
Вече бяха на два часа път от Лилавия облак и пътуваха към Вътрешната граница, когато неговият адвокат на Делурос VIII най-накрая улови сигнала му.
— Говори Маркус Динисен от „Хъбс, Уилкинсън, Рейт и Химинес“, опитвам се да се свържа с Джеферсън Найтхоук.
Найтхоук не обърна внимание на сигнала.
— Моля, обадете се.
— Ще трябва да говориш с него рано или късно — каза Дядо Коледа.
— По дяволите, зная, че си на този кораб, Джеферсън! — извика Динисен ядосано. — Моля те обади се. Няма да прекъсна сигнала, докато не се обадиш.
— Добре — каза Найтхоук след поредната дълга пауза. — Как ме намери и какво искаш?
— Изобщо не беше трудно да те намеря — отвърна Динисен. — Взел си награда за четиридесет и пет хиляди кредита.
— Страшно бързо си разбрал за това.
— Ние сме много влиятелна адвокатска фирма — отвърна Динисен. — Имаме връзки из цялата Олигархия.
— Добре, значи знаеш, че съм убил някого за награда — каза Найтхоук. — И какво от това?
— И какво от това? — повтори Динисен изненадано. — Какво, по дяволите, правиш на Лилавия облак?
— Убивам лошите, точно както ми казахте ти и Киношита.
— По дяволите, Джеферсън — пратихме те на Солио да изпълниш дадена мисия. Ако не си я изпълнил, искам да се върнеш там незабавно. Ако си я изпълнил, трябва да дойдеш на Делурос VIII.
— Не ме интересува какво искате — отвърна Найтхоук спокойно.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изкрещя Динисен.
— Чу ме. Трябва да свърша някои неща. Остави ме на мира.
— Единственото, което трябва да свършиш, е да работиш за екипа, който те създаде!
— Можеш да мислиш каквото си поискаш — каза Найтхоук.
— Виж — започна Динисен сговорчиво. — Да спрем преди да сме изрекли неща, за които и двамата ще съжаляваме. Защо не се върнеш на Делурос, ние ще поемем нещата?
— Няма начин — отсече Найтхоук.
— Мисля, че така ще е най-добре, Джеферсън — продължи Динисен с убедителен тон.
— Така ли? Е, аз пък мисля, че ще е самоубийствено.
— Какво искаш да кажеш?
— Щом ме хванете, ще ме хвърлите отново в казана с протоплазма.