— Искате да кажете, че всичко това не е законно.
Лари се закашля, преди да отговори:
— Все още не съвсем, но те са напълно редовни. Той няма да напуска къщата и ти не трябва да позволяваш на никого да го вижда. Това е всичко… И, Клер, аз бих останал с тебе, но зная прекалено много за роботите. Нужен ни е съвсем неопитен изпитател, така че да се получи екстремална среда. Експериментът го изисква.
— О, ами добре — промълви Клер, но веднага я осени някаква мисъл: — Но какво върши той?
— Домакинска работа — отговори доктор Калвин.
После тя се приготви да си тръгва, само Лари я изпрати до изхода. Клер остана на мястото си потисната. Улови изображението си в огледалото върху полицата над камината, но побърза да отвърне поглед. Беше отегчена ужасно от собственото си малко скучно лице и от безцветната си коса, подстригана без никакво въображение. Тогава усети погледа на Тони върху себе си и понечи да се усмихне, но си спомни…
Той бе само една машина.
На път за летището Лари Белмон улови сред множеството хора бързите очи на Гладис Клафърн. Тя бе от типа жени, които, изглежда, са създадени да бъдат забелязвани дори и с бегъл поглед… Перфектно, фино измайсторена; облечена с мисъл и вкус — тя заслепяваше погледите.
Леката усмивка, която вървеше преди самата нея и я представяше, заедно с тънкия аромат на парфюма й бяха като два мамещи пръста, които подканваха мъжете да се приближат към нея. Лари усети, че от смущение дори обърка крачката си, затова побърза да поднесе почитанията си с едно докосване до шапката и продължи.
Но както винаги го обзе онзи смътен гняв. Ако Клер можеше да стане част от обкръжението на семейство Клафърн, колко полезни щяха да им бъдат познанствата в него. Всъщност едва ли си струваше да се надява.
Клер! На няколко пъти, в които се бе срещала с Гладис, малката глупачка занемяваше, сякаш си бе глътнала езика. Лари не си правеше никакви илюзии. Изпитанието на Тони бе неговият голям шанс, но и той се оказа в ръцете на Клер. Колко по-сигурен щеше да е, ако бе в ръцете на някого като Гладис Клафърн.
На втората сутрин Клер се събуди от тихо почукване по вратата на спалнята си. Мозъкът й отначало се разбунтува, след това се вледени. През първия ден тя отбягваше Тони, а ако се срещнеха, му се усмихваше едва доловимо и минаваше бързо покрай него, без да пророни и звук за извинение.
— Ти ли си… Тони?
— Да, госпожо Белмон. Може ли да вляза?
Трябва да е казала „да“, защото той стоеше вече насред стаята, появи се съвсем неочаквано и безшумно. Очите и носът й реагираха едновременно на подноса, който бе донесъл.
— Закуска? — запита тя.
— Ако желаете.
Не би посмяла да откаже, така че се насили да се надигне бавно, да седне и да поеме подноса: яйца на очи, препечени филийки с масло, кафе.
— Донесох захарта и сметаната отделно — каза Тони. — С времето се надявам да науча какви са предпочитанията ви за това или за други неща.
Тя бе застинала в очакване.
Тони, застанал изправен и гъвкав като метален линеал, запита след миг:
— Бихте ли искали да се храните насаме?
— Да… Искам да кажа, ако нямате нищо против.
— Ще ви трябва ли помощ после при обличането?
— О, господи, не! — тя се вкопчи обезумяла в чаршафа, от бурната й реакция чашата с кафе се наклони застрашително и за малко не се разля. Клер остана така неподвижна, настръхнала, но веднага щом вратата се затвори след него, се свлече без сили върху възглавницата.
Успя да се справи някак си със закуската… Та той е само една машина и ако можеше това да е по-явно, отколкото си личеше при него, нямаше да е така страшно. Или ако поне изражението на лицето му се променяше, а то оставаше неизменно едно и също, като закован фирмен знак. Невъзможно бе да се разбере какво става зад тези тъмни очи и под тази мека, мургава, така изкусно наподобяваща човешката кожа тъкан. Когато остави празната чаша върху подноса, миг-два се разнасяше тракане като от кастанети — в отговор на танца на ръцете й.
Едва после тя осъзна, че бе забравила да сложи захар и сметана в кафето, а толкова го мразеше чисто.