Направо удивително е какво могат да постигнат парите. С тях всички магазини са в краката ти и авторитетното мнение на продавачката вече не е непременно глас Свише, учудено повдигнатите вежди на декоратора съвсем не са гръмотевиците на Юпитер.
А веднъж, когато един Възвеличал Сам Себе Си Надут Балон, в един от най-пищните салони за облекло, високомерно правеше на пух и прах нейните описания за гардероба, с който трябва да се сдобие (а описанията й бяха направени на не особено добър френски с лошо произношение, при това на чисто френската 57-а улица), тя се обади на Тони, а после подаде слушалката на мосюто:
— Ако не възразявате — тонът й бе решителен, но пръстите й леко потреперваха, — бих искала да си поговорите с моя… м-м-м… секретар.
Дундестият се придвижи до телефона, положил тържествено едната си ръка на гърба. Той вдигна слушалката с два пръста и каза едно изтънчено „Да“, замълча за малко, после пак изрече „Да“, този път последва доста по-дълга пауза, дойде ред на прецедените през зъби възражения, които бързо се стопиха, още една пауза, накрая прозвуча едно много смирено „Да“ и слушалката бе положена на мястото й.
— Ако мадам би желала да ме последва — той бе засегнат и интонацията му прозвуча съответно хладно, — аз ще се постарая да удовлетворя нейните искания.
— Изчакайте ме само за една секунда — тя се спусна към телефона: — Ало, Тони, не зная какво си му казал, но то свърши работа. Благодаря. Ти си… — тя се мъчеше да намери подходяща дума, но бързо с предаде и накрая изписука: — м… едно съкровище!
Оказа се, че не друг, а Гладис Клафърн е приковала поглед в нея, докато Клер разговаряше. Една малко слисана и малко развеселена Гладис Клафърн я наблюдаваше, килнала леко на една страна главата си.
— Госпожо Белмон?
Кръвта на Клер се оттече нанякъде до капка… ей така, в един миг. Тя успя само да кимне — глуповато, като марионетка.
Гладис се усмихна някак си безочливо, но какво точно внушаваше тази безочливост, човек не би могъл да реши:
— Не знаех, че пазарувате тук! — сякаш мястото загуби безвъзвратно ценноста си в нейните очи поради този факт.
— Обикновено не — каза Клер скромно.
— Да не би да сте направили нещо с косата си? Тя е доста… необикновена… О, надявам се да ме извините, но вашият съпруг не се ли казва Лорънс? Струва ми се, че името му е Лорънс.
Сякаш менгеме бе стиснало челюстите на Клер, но се налагаше да обясни. Нямаше как.
— Тони е приятел на моя съпруг. Той ми помага в избора на някои неща.
— Разбирам. И предполагам заради това е цяло съкровище. — Гладис мина покрай нея с усмивка, отнасяйки със себе си светлината и топлината на целия свят.
Клер не постави под съмнение факта, че се обърна за утеха не към друг, а към Тони. Десетте дни с него я бяха излекували от нейната сдържаност. Сега можеше да плаче пред него, да плаче и да даде воля на яростта си:
— Бях кръгла г-глупачка — избухна тя от гняв, подръпвайки нервно мократа си от сълзи кърпичка. — Тя така ми действа. Не зная защо. Просто ми влияе. Трябваше да я… изритам. Трябваше да я фрасна веднъж, та да я поваля и да я стъпча.
— Можеш ли толкова много да мразиш едно човешко същество? — запита Тони с учудваща мекота. — Тази част от човешкия мозък е недостъпна за мене.
— О, причината не е в нея — простена тя. — Мисля, че е вътре в самата мене. Гладис е всичко, което аз искам да бъда… само като външност… А не мога да бъда.
— Вие можете да бъдете, госпожо Белмон — дълбокият гръден глас на Тони прозвуча убедително за слуха на Клер. — Вие можете да бъдете. Ние имаме още десет дена, а за десет дена къщата ще се промени неузнаваемо. Не бяхме ли запланували така?
— И как ще ми помогне този план… да се справя с нея?
— Поканете я тук. Поканете нейните приятели. Направете го вечерта преди аз… преди да си тръгна. Това ще бъде празненство по случай подновяването на дома ви.
— Тя няма да дойде.
— Ще дойде непременно. Ще дойде да се надсмее… Но няма да може.
— Наистина ли го мислиш? О, Тони, мислиш ли, че можем да го направим? — тя хвана и двете му ръце… Но после се отърси от въодушевлението си: — И каква ще е ползата? Не аз, а ти си този, който ще го направи. Не мога да се възползвам от заслугата ти.
— Няма щастливи единаци, никой не живее съвсем сам — прошепна Тони. — Хората заложиха тези знания в мене. Онова, което вие или който и да е виждате в Гладис Клафърн, не е само Гладис Клафърн. Тя се възползва от всичко, което парите и социалното й положение могат да й дадат. Тя не се пита за това. Защо вие трябва да го правите?… И погледнете на нещата ето така, госпожо Белмон: аз съм създаден, за да служа, а според мен задълженията ми се простират до разрешаването на всички нередности. Аз мога да изпълнявам заповедите скъпернически или всеотдайно. За вас го правя всеотдайно, защото вие сте от онзи тип човешки същества, за което аз съм създаден да се грижа. Вие сте добра, дружелюбна, скромна. Госпожа Клафърн, според описанията ви не е като вас и аз не бих й служил така, както на вас. Така че вие, а не аз, госпожо Белмон, сте онази, която прави всичко.