— С колко се движим в момента според теб? — погледна я Роби.
Тя извърна глава към прозореца.
— Осемдесет, може би малко повече. Но това е горе-долу максималната скорост на този тип влакове.
— Твърде бързо — въздъхна Роби, насочил поглед към дърветата навън.
Рийл кимна.
Той се огледа.
— Къде е раницата ти?
— Тук — отвърна тя и измъкна раницата, скрита между седалките.
— Да ти се намира някоя заслепяваща граната?
— Цели две.
Той погледна към една от вратите, през която бяха изчезнали нападателите. Стъклена плоскост с метална рамка. След това изтича към междинната площадка, в стената на която беше вградено командно табло. Отвори го и започна да го разглежда.
През това време Рийл измъкна гранатите от раницата си.
— Скачала ли си някога от движещ се влак? — попита от мястото си той.
— Не. А ти?
Той поклати глава.
— Според мен от деветдесет нагоре нямаме шанс, но при петдесет може би има известна надежда.
— Зависи върху какво ще паднем — отвърна Рийл, заета да натиска бутоните на телефона си. Няколко секунди по-късно засече точното им местоположение. — На три километра вляво ще се появи водна площ.
— Водата може да се окаже по-твърда и от земята — предупреди я Роби. — Зависи как ще паднем.
— Ако останем тук, сме мъртви.
Роби натисна един бутон на таблото. Лявата врата се отвори и във вагона нахлу студен въздух.
— Едва ли ще чакат дълго — отбеляза Рийл, местейки поглед между двете врати.
— Точно така. Затова инициативата трябва да бъде наша.
Рийл му подаде чифт силиконови тапи, които той натика максимално дълбоко в ушите си. Тя направи същото и му подхвърли едната граната.
— Обратно броене! — подвикна тя и се оттегли в средата на вагона с готов за стрелба пистолет.
— Пет-четири-три-две-едно!
Рийл се прицели във вратата към вагона пред тях и натисна спусъка. Стъклото се пръсна. После светкавично издърпа предпазния щифт на гранатата и я хвърли през отвора. Завъртя се на пети и простреля противоположната врата още докато гранатата беше във въздуха. Другата граната, изхвърлена от ръката на Роби, последва куршума; миг по-късно той се сви на пода и покри с длани лицето и ушите си. Разнесоха се две оглушителни експлозии.
От съседния вагон долетяха писъци.
Рийл се изправи и хукна към площадката, на която чакаше Роби.
В същия миг той задейства внезапната спирачка. Скоростта на влака намаля толкова рязко, че и двамата политнаха напред. Изправиха се и пристъпиха към отворената врата.
— С каква скорост се движим? — изкрещя той.
— Все още висока.
Той надникна навън.
— Наближаваме водата!
Скоростта намаляваше, но влакът беше твърде тежък, за да се почувства някакъв ефект. Времето им изтичаше.
От съседния вагон се разнесоха изстрели. Противникът се беше окопитил.
— Време е! — изкрещя Роби и сграбчи ръката й. Скоростта намаляваше с всяка секунда.
— Няма да се справя! — извика тя.
— Не мисли, а скачай!
Направиха го едновременно.
Роби остана с чувството, че увисват във въздуха. Когато най-сетне се приземиха, стана ясно, че не са във вода, а в дебел слой тиня. Това се дължеше на един факт, който нямаше как да отчетат — лятната суша, която беше продължила и през по-голямата част от есента, бе станала причина нивото на езерото да спадне с около метър и двайсет. Бяха паднали във влажната кал. Телата им се затъркаляха по посока на движението и спряха десетина метра по-нататък.
Влакът вече беше изчезнал зад близкия завой, но и двамата бяха наясно, че в крайна сметка многотонното чудовище все пак ще спре на релсите.
Роби бавно се изправи. Цялото му тяло беше покрито с тиня и луга, а дрехите му висяха на парцали. Имаше чувството, че цял отбор от Национална футболна лига е скочил отгоре му.
Извърна глава към Рийл, която бавно се надигаше. Изглеждаше не по-малко зле от него и със сигурност се чувстваше разнебитена. И нейните дрехи бяха разкъсани.
Той успя да се задържи на крака и зашляпа към раницата, която беше изпуснал при падането.
— Следващия път оставам на място и стрелям, докато ми свършат патроните! — простена Рийл.
Той само кимна. Усети болка в дясната си ръка. Подозираше, че е счупена, но усещането беше друго — странно, необяснимо.
Рийл тръгна към него, а той нави ръкава си и започна да изучава раните от изгарянията.
Остана изненадан от това, което видя. И същевременно разбра защо преследвачите им всеки път ги настигаха толкова бързо.
Тя забеляза мрачната му усмивка и попита: