— Какво има?
— Те току-що допуснаха фатална грешка.
60
Телефонното обаждане дойде, когато Сам Кент си беше у дома.
— По всеобщо мнение са мъртви — обяви гласът отсреща.
Роби и Рийл бяха скочили от влак, движещ се с над шейсет километра в час. Малцина допускаха вероятността да са оцелели.
Освен това и устройството за проследяване беше млъкнало.
Което означаваше край на проблемите.
Нещо, в което Кент не повярва дори за секунда. Може би защото получи доказателство, че най-големите му страхове са се сбъднали.
Роби и Рийл вече бяха екип. А дълбоко в себе си той усещаше, че са живи, въпреки категоричността на току-що получения рапорт.
Намираше се в кабинета си, част от един разкошен дом, разположен сред други разкошни домове в един район на окръг Феърфакс, собственост на непристъпната „една десета“ — тоест хората, принадлежащи към първата една десета от единия процент, което значеше минимален годишен доход от десет милиона долара. Естествено, голяма част от тях печелеха много повече чрез най-разнообразни способи.
Управляваха своето наследство.
Привличаха — срещу съответната такса — вниманието на властта.
А мнозина, подобно на Кент, работеха като бесни, за да дадат ценни неща на света. Всъщност в неговия случай парите на съпругата му значително улесняваха нещата.
И тъй, Кент седеше в своя замък и обмисляше телефонния разговор, който му предстоеше да проведе. С човек, от когото съвсем разбираемо се страхуваше.
Защитеният телефон лежеше в чекмеджето на бюрото. Той го извади, набра номера и зачака.
Насреща вдигнаха след четири позвънявания. Кент направи гримаса, тъй като не се включи очакваният телефонен секретар. Беше се надявал да получи известна отсрочка.
Докладва последните новини с кратки и ясни изречения, както го бяха учили.
После млъкна и зачака.
Долавяше единствено дишането в другия край на обезопасената линия, която дори Агенцията за национална сигурност не беше в състояние да пробие.
Кент си знаеше мястото и продължаваше да мълчи.
Просто остави човека насреща да диша и да анализира информацията. Но беше сигурен, че отговорът ще дойде.
— Проведено ли е издирване? — попита мъжът насреща. — Ако са смятани за мъртви, трябва да има и тела. Те са единственото потвърждение. Ако няма тела, значи са живи.
— Съгласен съм — отвърна Кент, изпускайки едва доловима въздишка на облекчение. — Лично аз съм на мнение, че не са мъртви.
— Може би ранени?
— Вероятно. След подобен скок трудно могат да останат невредими.
— В такъв случай трябва да ги открием. Ако са ранени, това няма да е особено трудно.
— Да.
— Влакът бил ли е прочистен?
— Спрели са го. Всичко е изнесено, проблемът с евентуалните свидетели е решен.
— Обяснение?
— Можем да хвърлим вината на когото си пожелаем.
— Аз бих посочил двама агенти предатели, които са се отклонили от задълженията си. Това ще бъде официалната линия.
— Разбрано.
— Но бъркотията, която наистина е голяма, трябваше да бъде избегната.
— Съгласен съм.
— Не съм ти искал съгласието.
— Не, разбира се.
— Но все пак сме близо до края.
— Да — отвърна Кент.
— Гледай да не създаваш нови препятствия.
— Разбрано.
— Роби и Рийл в екип. Това е достатъчен повод за притеснения…
Кент не разбра дали човекът насреща задава въпрос, или просто формулира един установен факт.
— Не бих подценил никого от тях — изрече той.
— Аз не подценявам никого, особено така наречените ми съюзници.
Кент облиза устните си. Той беше съюзник. Следователно човекът насреща не го подценяваше.
— Ще направим всичко възможно — обеща той.
— Надявам се.
Линията прекъсна.
Кент прибра телефона. Вратата на кабинета се отвори и той стреснато вдигна глава. За миг му се стори, че през отворената врата ще влезе някой като Рийл или Роби, изпратен да изпълни смъртната му присъда.
Но беше само съпругата му, облечена в нощница.
Погледът на Кент се отмести към стенния часовник над вратата, който показваше малко преди осем сутринта.
— Май изобщо не си лягал, а? — подхвърли тя. Косата й беше разрошена, нямаше грим, а клепачите й все още бяха подпухнали от съня. Но за Кент тя беше най-красивата жена на света.
Беше извадил късмет. Изобщо не заслужаваше спокойния семеен уют. Но той беше само половината от живота му. Другата половина беше коренно различна, състояща се от равни части парфюм и мирис на барут. В момента обаче беше останал само барутът.