— Дремнах няколко часа в спалнята за гости, скъпа — отговори на въпроса той. — Не исках да те будя, защото работих до късно.
Тя се приближи, седна на бюрото и прекара пръсти през косата му.
Децата им приличаха повече на майка си. Това е добре, помисли си той. Защото искаше да приличат на нея, а не на него.
Не на мен. Не искам да имат моя живот.
Надяваше се децата му да имат изключителен живот, но едновременно с това и нормален. И най-вече сигурен. Без да носят оръжие и да стрелят по други хора, които им отвръщат със същото. Защото това не бе живот, а само път към преждевременната смърт.
— Изглеждаш уморен — прошепна съпругата му.
— Малко — призна той. — Напоследък е доста напрегнато, но нещата скоро ще се нормализират.
— Ще отида да направя кафе.
— Благодаря, скъпа. Би било чудесно.
Тя го целуна по челото и се оттегли.
Очите му следяха всяка нейна стъпка.
Той притежаваше много неща.
А това означаваше, че има и много да губи.
Огледа се наоколо. По стените липсваха военните му награди — бойни медали и грамоти за професионални успехи. Те бяха твърде лични и не бяха предназначени да впечатляват или да всяват страх. Той знаеше, че ги е заслужил, и това му беше достатъчно. Беше ги прибрал на горния етаж, в заключена стаичка, наподобяваща килер. Понякога изпитваше желание да ги погледне, но през по-голямата част от времето просто събираха прах.
Защото принадлежаха на миналото.
А Сам Кент винаги беше гледал напред, към бъдещето.
Отключи сейфа, поставен на малка масичка зад гърба му, и измъкна купчина листове. „Бялата книга“ на Рой Уест. Прекрасно произведение на мощен интелект, написано от човек, който беше избрал живота на фанатик отшелник. Кент все още не можеше да повярва, че Уест е бил в състояние да създаде подобно въздействащо писание. Но може би от дълбините на параноята понякога изригваше гений дори и само за няколко кратки френетични мигове на просветление.
И все пак някой беше успял да вникне в неговата оригинална визия и да я превърне в нещо съвсем различно. А то съвпадаше със собствените му цели.
Кент стана и се приближи до газовата камина, монтирана на една от стените. Щракна дистанционното и огънят пламна. После хвърли купчината листове в пламъците и остана да наблюдава бързото им изпепеляване.
За по-малко от трийсет секунди от документа не остана нищо.
Но идеите в него щяха да останат в съзнанието на Кент до края на дните му.
Разбира се, никой не можеше да каже кога ще настъпи този край.
Изведнъж го връхлетяха съмненията. В главата му започнаха да се блъскат куп катастрофични сценарии. Подобни мисли никога не можеха да са продуктивни. По тази причина той извика на помощ военната си школовка и много бързо успя да се успокои.
Защитеният телефон издаде мелодичен звън и той забърза към бюрото си.
Съобщението беше от човека, с когото току-що беше говорил.
И съдържаше само три думи.
Достатъчни, за да потвърдят мнението на Кент, че прекият му началник умее да чете мисли.
Текстът гласеше: Няма връщане назад.
61
Колата беше спряла пред грил-бара срещу някаква банка. Беше късно. Мракът се нарушаваше единствено от външното осветление на сградата.
На паркинга имаше само четири коли. Купето на една от тях светна, подчинявайки се на командата на дистанционното.
Залитайки, жената се насочи към колата. Беше пила повече, отколкото трябва. Но тя живееше наблизо и беше убедена, че ще се справи с кормуването по улиците до дома си.
Качи се вътре и затръшна вратата. Понечи да вкара ключа, но една ръка затисна устата й.
Посегна към чантичката си, в която държеше пистолет. Но друга ръка я стисна за китката.
Пасажерската врата се отвори и на съседното място се настани друга жена. С насочен пистолет в главата на шофьорката.
Джесика Рийл.
Собственичката на колата очевидно не я позна, но трепна от мъжкия глас, който прозвуча от задната седалка.
— Налага се пак да ме зашиете, доктор Минън. Защото проследяващото устройство между шевовете се счупи.
Очите на Карин Минън срещнаха погледа на Уил Роби в огледалото за обратно виждане.
— Пали мотора и следвай инструкциите ни! — заповяда той.
— Никъде няма да ходя с вас! — просъска Минън.
Предпазителят на Рийл рязко изщрака.
— В такъв случай тя ще ти пусне един куршум в главата — предупреди Роби.
Лекарката стрелна с поглед жената до себе си. От изражението й личеше, че е готова да дръпне спусъка при първото рязко движение.