— Ако не знаят, скоро ще научат.
Тъкър се облегна в стола си.
— Надявам се да си прав — замислено каза той.
— Аз също — въздъхна Синия. — Аз също.
65
— Здравейте, господин конгресмен — поздрави жената с малкото кученце, което опъваше каишката си. — Снощи ви гледах по телевизията.
Хауард Декър стоеше на пътека в парка, намиращ се съвсем близо до дома му. Беше с дънки, свободно падаща риза и мокасини на бос крак. Носеше и тънко непромокаемо яке, тъй като синоптиците прогнозираха дъжд. Едната му ръка стискаше дълга каишка, от другия край на която се дърпаше едрият му лабрадор на име Бруин.
Той се усмихна и кимна на красивата жена, която вече го подминаваше.
— Благодаря. Приятна вечер.
Доставяше му удоволствие хората да го разпознават. Усещането, че е известен, подхранваше егото му.
Остана загледан след нея, отдавайки дължимото на високата й стегната фигура, плътно прилепналата пола и свободно падащата към раменете руса коса. Той нямаше проблеми със съпругата си, но така и не успяваше да усмири похотливите си очи. А завидният му пост в Конгреса го превръщаше в желан обект на много изтънчени, умни и красиви жени.
Декър изпусна въздишка на задоволство. Животът беше прекрасен. Той притежаваше внушително богатство, натрупано от предишни бизнес занимания, и се радваше на сравнително добро здраве, гарантиращо му още много години в политиката.
Съпругата му го подкрепяше достатъчно, но без амбиции да го засенчи по какъвто и да било начин. Рядко пътуваше с него, а това му предлагаше свободата за приятен флирт в хотелската стая с някоя от младите му сътруднички.
Децата му бяха още малки, но добре възпитани. Чакаше ги хубав живот, като този на баща им, който им служеше за пример. Той беше достатъчно популярен в своя избирателен район, за да бъде сигурен в победата си на поредните избори. От друга страна, ситуацията му позволяваше да не пилее твърде много време за набиране на средства за кампанията си и да насочи вниманието си към чисто политическите си амбиции в Конгреса. Да, общо взето, животът му беше напълно задоволителен.
Имаше само един проблем, но той беше достатъчно сериозен, за да засенчи всички позитиви. Отдавна съжаляваше, че се е присъединил към план, който заплашваше да излезе от контрол. А той, в качеството си на председател на Комисията по разузнаването, автоматично се превърна в основен играч на една грандиозна схема, която буквално му беше отнела дъха, когато го запознаха с нея.
Декър беше от старата школа, която по традиция вярваше в принципите на националната сигурност. И никой не можеше да разклати тази вяра. На 11 септември се намираше в Ню Йорк и видя с очите си рухването на Двете кули. Беше тичал по улиците заедно с хиляди обезумели хора, търсещи спасение от прахта, отломките и падащите от небето тела. Това обаче само затвърди неговата решимост никога да не позволи подобен ужас повторно да сполети страната му. Поне доколкото зависеше от него. Той действително бе направил много в желаната посока. Много повече от обикновените хора.
По тази причина прие да участва в този колосален план. При успех той със сигурност щеше да създаде правилен баланс на силите в света — по начин, който щеше да осигури траен мир. Декър го възприемаше като огромен риск в своята кариера, но и като цел, за която си струваше да рискува. Започна със задкулисна дейност, свързана главно с оторизиране на действия, свързани с пренасочването на нужните хора, оборудване и финансови средства. Това не беше особено трудно, тъй като Комисията по разузнаването по принцип работеше в условия на секретност — от отпускането на финансови средства до устно инструктиране на участниците в съответните операции. Всичко това му предлагаше прекрасни възможности да подпомага реализацията на големия план. Той се гордееше, че се е превърнал в част от него. И се чувстваше като истински патриот, особено когато ставаше свидетел на гибелта на млади и смели американци в различни точки на света — най-често убивани от хората, които те защищаваха с всички средства, а едновременно с това ги обучаваха да се предпазват и сами. Но това беше потресаващо и не биваше да продължава до безкрайност.
За беда, нещата не се развиваха гладко. Проблемите започнаха почти веднага. Партньорите му в начинанието, и най-вече Сам Кент, умееха да се справят с тях далеч по-добре от него. За разлика от Декър те отдавна бяха свикнали с грешките, водещи до отнемането на човешки живот. Но той се плашеше от тези грешки. И колкото повече ставаха те, толкова по-силен беше страхът, който го обземаше.