— Но мишената все пак умря.
— Не те попитах това. Как се почувства?
Роби не отговори веднага. Истината беше, че правеше всичко възможно да не мисли по въпроса.
Как съм се почувствал?
— Освободен? — помогна му Рийл.
Той сведе поглед. Точно тази дума се беше появила в съзнанието му.
Рийл явно усети това, но се отказа да го притиска.
— Още едно питие? — попита тя, забелязала празната му чаша. Долови колебанието му и добави: — Казах ти, че се чувствам като домакиня, Роби. Вероятно ще ми писне още преди да се приземим. Затова се възползвай, докато е време.
Рийл взе чашата от ръката му, остави я на подноса и погледна часовника си.
— До приземяването разполагаме точно с три часа и четирийсет и една минути.
— Е, и? — попита малко объркано Роби, свел поглед към празната чаша.
После изведнъж му стана ясно, че тя изобщо няма предвид още едно питие. Очите му леко се разшириха.
— Мислиш, че моментът е неподходящ? — рече тя в отговор на въпросителния му поглед.
— А ти?
— Ние с теб и друг път сме обсъждали този въпрос. За хормоните, които те обладават преди смъртоносните ситуации с много стрелба. Рецепта, че ще се случи нещо. Какво ще кажеш?
— Ще кажа, че въпросните хормони не бива да са част от това. Никога!
— „Не бива“ не означава, че не биха могли да бъдат.
— В такъв момент?
— Не, на практика моментът е абсолютно подходящ.
— Защо?
— Защото и двамата знаем, че няма да оцелеем в Ирландия. Те са наясно, че си се присъединил към мен, и няма да ти дадат шанс за оцеляване. А в числено отношение са много повече от нас. Не ни трябва цяла стая с аналитици, за да дешифрираме тази проста констатация. Аз знам, че ще умра, съжалявайки за много неща. Но не искам това да е част от тях. А ти?
Тя стана и протегна ръка.
— А ти? Леглото отзад е изключително удобно.
Роби погледна протегнатата й ръка и бавно отмести очи.
Без изобщо да помръдне от мястото си.
Рийл прибра ръката си.
— Ще се видим в Дъблин — промълви тя и тръгна към частната кабина в края на салона.
— Това няма нищо общо с теб, Джесика — подвикна след нея той.
Тя се закова на място, но не се обърна.
— Има друг човек, така ли? Може би Ванс?
— Не.
— Изненадана съм, че изобщо си намерил време за друга.
— Тя вече не е между живите.
След тези думи Рийл се обърна.
— Случи се наскоро — промълви той.
Рийл се върна на мястото си.
— Искаш ли да поговорим за това?
— Защо? Сама каза, че аз съм машина и нищо повече.
Тя докосна гърдите му с длан.
— Машините нямат туптящо сърце. Ти не си машина. Не биваше да казвам подобно нещо. Искам да ми разкажеш. Разбира се, ако имаш желание.
— Сигурна ли си?
— Няма какво друго да правя през следващите три часа и… — Тя погледна часовника си. — И трийсет и осем минути.
Самолетът продължаваше полета си.
А Роби започна да говори за младата жена, която беше завладяла сърцето му, а след това едва не му беше отнела живота, защото се бе оказала врагът.
В отговор той беше направил единственото, което умееше.
Да я убие.
Това беше нещо, което можеше да разбере само човек като Джесика Рийл.
71
Сам Кент беше готов за действие.
Беше си взел двуседмичен отпуск от ССВР, където по принцип не се натрупваха купища дела. Там присъдите се издаваха бързо и можеха да минат без него.
Събра малко лични вещи в един сак и целуна за сбогом жена си и децата.
Това не беше необичайно. Кент често заминаваше без много обяснения. Съпругата му приемаше, че това е навик от миналото му, за което той избягваше да говори.
Но този път не ставаше въпрос за неговото минало, а по-скоро за бъдещето му. Или по-точно казано, дали изобщо щеше да има бъдеще.
Джейкъбс, Гелдър, а сега и Декър бяха мъртви.
Кент си даваше сметка, че трябва да жонглира много внимателно, за да не сподели съдбата им. Защото вече имаше врагове и от двете страни.
Рийл и Роби бяха сред най-опасните, но въпреки това той не мислеше толкова за тях, колкото за противника си от другата страна. Единственият начин да се измъкне беше да направи така, че планът им да успее. Или поне неговата част. После нещата излизаха от прекия му контрол — и никой не би имал право да го обвинява в случай на провал.
Най-после беше получил шанс да се върне на полева работа след дългите години, прекарани зад бюрото. Отдавна беше наясно, че бездействието бавно го убива. Беше изпитал огромно удоволствие да ликвидира онзи идиот Антъни Зим. Тъкмо това му липсваше.