— Какво представлява тази татуировка?
— О, съвсем банална. Скорпион с пистолет на жилото и надпис „мама“ на гърба.
— Това би послужило за идентификация не по-зле от пръстов отпечатък.
— Виж го къде отива.
— Мислиш ли, че е част от липсващия персонал, за който говореше Дикарло? Изпратен да осъществи удара?
— Едва ли е дошъл на зимна ваканция в това градче. Тук няма никакви ски писти.
Джонсън свърна зад близкия ъгъл и Роби го последва.
— Тръгни по следващата успоредна улица — разпореди на Рийл той. — Поеми го, след като стигне пресечката. Аз ще изостана, но ще се включа на следващата пресечка. Ще поддържаме ротацията, докато открием къде е отседнал. Така няма да пробудим подозренията му.
— Разбрано.
Смениха се три пъти. Оживените улици улесняваха проследяването. Накрая Джонсън влезе в някаква сграда, която приличаше на пансион. Роби отиде в кафето насреща, седна и зачака.
Гласът на Рийл прозвуча в слушалките няколко минути по-късно.
— Стая 21 на втория етаж. Вътре засякох още трима, за които мога да се закълна, че са като нас.
— Каква ли е общата бройка?
— Във всеки случай са повече от четирима.
— Някой да те забеляза?
— Един ме зяпаше доста упорито. Това ме принуди да заговоря на немски човека на рецепцията. Той не разбра нито дума, но онзи явно изгуби интерес и се разкара. Слава богу, че преди време си направих малки корекции на лицето. Но ти нямаш пластични операции, затова се дръж настрана. По възможност с нахлупена над очите шапка и без да говориш много, освен ако не е на чужд език.
— Ясно — рече Роби.
— А сега какво?
— Оставаме с Джонсън и екипа му. Надявам се, че те ще ни отведат където трябва. Имаш ли идея какво се готвят да направят?
— Сигурно ще обиколят терена с разузнавателна цел.
— Твърде вероятно е — каза Роби.
— Тогава ли ще ги ударим?
— С удоволствие, но имаме малък проблем.
— Оръжията ни не са у нас.
— Именно. В същото време не забелязах Джонсън да носи пропуск или значка като охранителите, които срещнахме. Това повдига въпроса как са вкарали оръжието си в периметъра. То трябва да е някъде, защото едва ли се готвят да претрепят с тояги чалмите.
— Вкарали са го предварително — предположи Рийл.
— В комплект с всичко останало, което ще им бъде нужно за операцията.
— Което може би ще реши нашата дилема.
— С един куршум два заека.
— Би било прекрасно — каза Рийл.
— Да, наистина.
75
Дик Джонсън се раздвижи късно вечерта. Роби и Рийл тръгнаха след него. Бяха се преоблекли изцяло, за да изглеждат максимално различно.
Градчето се оказа доста по-голямо, отколкото им се стори на пръв поглед. С многобройни тесни улички и алеи, пресичащи главните артерии. Джонсън пое по една от големите улици и отмина петнайсетина пресечки. Снежното градче ставаше все по-малко живописно.
Рийл и Роби подновиха тактиката със смяна на местата. И двамата бяха навлекли доста дрехи, тъй че всеки сваляше по една и я пъхваше в раницата си, когато другият поемеше прякото проследяване. Промяната в облеклото плюс постоянната ротация би трябвало да ги правят незабележими дори за опитен агент като Дик Джонсън.
Разбира се, Джонсън вземаше необходимите мерки срещу евентуалното проследяване. Непрекъснато сменяше тротоарите и често спираше пред тъмни витрини, чиито стъкла му позволяваха да оглежда улицата зад гърба си. Понякога просто се завърташе кръгом и тръгваше в обратна посока, оглеждайки се много внимателно. Роби и Рийл познаваха добре тези номера, но въпреки това им се налагаше да реагират бързо и без никакво колебание. Всяко забавяне увеличаваше риска да бъдат разкрити.
Преследването най-после приключи пред стара сграда в покрайнините на града, далече от мястото на конференцията и охранявания периметър.
Джонсън хлътна вътре, а Рийл и Роби се събраха на близката алея, потънала в непрогледен мрак.
— Складът им? — предположи Роби.
— По-скоро нещо като оперативен център — каза Рийл.
— Значи трябва да влезем.
— Опасно е. Вероятно е охраняван по-строго от конференцията.
В този момент вратата се отвори и от сградата излезе някакъв мъж.
Роби включи прибора за нощно виждане и го подаде на Рийл, която не сваляше поглед от бавно отдалечаващия се мъж.
— Съдия Самюъл Кент — прошепна тя.
— Очевидно са докарали тежката артилерия за финала.
— Това оправдава решението ни да се появим тук.
— Оправдава го, но нищо повече.
— Трябва да се разделим. Аз поемам Кент, а ти оставаш да наблюдаваш склада — каза тя и понечи да се отдалечи, но Роби я хвана за ръката.