Коридорът беше пуст. Насреща имаше три врати.
Той извади ножчето си. Беше слабо оръжие срещу пистолетите, но друго нямаше. Включи и фенерчето, защото коридорът беше съвсем тъмен. Целта му беше да огледа ключалките и настилката пред вратите.
Откри миниатюрни парченца ръжда само пред една врата, която очевидно беше отваряна. Забеляза, че и пантите са смазани.
Вратата беше заключена, но десет секунди по-късно, благодарение на ножчето, той я отвори и внимателно пристъпи вътре.
В дъното имаше дълга стойка, на която бяха окачени дрехи. Приближи се до тях и се зае да ги оглежда. В главата му започваше да се оформя нов план. Напълно подходящ за ситуацията и надеждно прилаган при редица антитерористични акции.
Постепенно започна да си дава сметка, че е ударил джакпота. Стаята приличаше на оръжеен склад в голяма военна база. Тук беше пълно с най-различни оръжия, небрежно струпани на купчини. Неразборията сочеше, че екипът или се отнасяше нехайно към своите задължения, или смяташе противника си за твърде слаб, за да окаже сериозна съпротива. Съдейки по обстановката в града като цяло, беше по-скоро второто.
Всъщност оръжията със сигурност не бяха минали през контролните пунктове. Хората там едва ли биха ги пропуснали като джобното му ножче. Явно някой беше платил, за да бъдат внесени в периметъра. Съществуваше и друга възможност: да са били докарани тук предварително, още преди блокадата.
Роби си избра няколко пистолета и два автомата, прибавяйки към тях толкова муниции, колкото беше в състояние да побере раницата му. В идеалния случай би трябвало да повреди останалите оръжия, като изкриви ударниците им, само че не разполагаше с подходящи за целта инструменти. Освен това подобна работа изискваше време, а и щеше да вдигне много шум.
После му хрумна друга идея. Извади телефона си и започна да ги снима.
Това, което възнамеряваше да направи с тези снимки, носеше голям риск, но без тях положението щеше да е още по-рисковано.
76
Рийл го чакаше в малкия семеен хотел, предварително определен за срещата им. Преди да му отвори, тя погледна през шпионката на стаята, която бяха наели.
Той влезе, измъкна раницата изпод дрехите си и хвърли оръжията на леглото.
Рийл взе в ръце един МР5.
— С колко оръжие разполагат?
— Достатъчно, за да срутят целия град и пак да им остане.
— А колко души е групата им?
— Поне две дузини, ако се съди по струпаното оръжие. Какво стана с Кент?
— Отседнал е в най-добрия хотел на това градче. Оставих го да си пие шерито пред камината.
— Каква е ролята му според теб? Едва ли ще участва лично в нападението. Ти каза, че някога, доста отдавна, е бил един от нас.
— Според мен са го изпратили да контролира нещата — отвърна Рийл. — Видяхме го да излиза от сградата с оръжията. Вероятно е обсъдил с бойците плана за нападението и задачите на всеки поотделно.
— Как мислиш, че ще се изтеглят?
— С оръжието, за което ми разказа, лесно биха могли да си пробият път. Вероятно ще напуснат страната с частен самолет, който ги чака на някое частно летище наблизо. — предположи Рийл. — А Кент?
— Според мен той е получил някаква официална роля като представител на САЩ. Ще се прави на изненадан като всички останали, а след това спокойно ще се прибере у дома, доволен, че е жив за разлика от много други, и със съответното скръбно изражение… — Замълча за момент, после попита: — Все още ли сме на мнение, че ударът ще бъде нанесен по време на церемонията при откриването?
— Тя ще се проведе в една голяма зала, Роби. Открито пространство с многобройни позиции за стрелба, след като успеят да нахлуят в охранявания периметър. Набелязаните цели няма къде да се скрият.
— Значи излизат от там и хващат самолета, а Кент се прибира у дома да докладва за успеха.
— Не и ако успеем да ги спрем — отбеляза тя.
— Ние трябва да ги спрем. Защото друга линия на защита просто няма да има.
— Дяволски тънка линия — въздъхна Рийл.
— Ако те наистина разполагат с две дузини хора, които са добри почти колкото нас, ние можем да ликвидираме половината или дори две трети от тях, стига да имаме късмет и да успеем да ги изненадаме. И това може да се окаже достатъчно, за да предотвратим удара.
Тя го погледна втренчено и на устните й се появи усмивка.
— Не звучи зле като наследство: „Роби и Рийл спасиха света“.
— Като пожертваха собствения си живот?
— Никой няма чак толкова голям късмет, Роби. Дори и добрите. — Тя взе един пистолет, провери пълнителя и го затъкна в колана си.