Той се приближи към колата й, отвори вратата и се качи.
Тя бързо потегли.
Майкъл Джофри беше облечен с разкопчан суичър, торбести дънки и любимата си тениска с надпис „Денят на Страшния съд“. Рийл беше сигурна, че притежава поне дузина такива.
— Къде отиваме? — попита той. — Трябва да направя проверка на инвентара.
— Тук, наблизо. Няма да се бавим, особено ако носиш онова, което ми трябва. Пийни си кафе.
Тя махна към чашката, закрепена в стойката между седалките. Джофри я взе и отпи една глътка.
— Не ми даде много време — каза той.
— Доколкото си спомням, никога не ти е трябвало много време — отвърна тя. — Или греша?
Джофри отпи още една глътка и избърса устните си.
— Тая работа може да ми донесе големи неприятности.
— Може — кимна тя.
— Но въпреки това очакваш да ти помогна?
— Да. На мое място и ти би очаквал същото.
— Мразя, когато говориш логично — въздъхна Джофри.
— Ти си геймър. Живееш по законите на логиката.
— Но ценя и фантазията. Аз убивам на екрана, но ти го правиш наистина.
Замълчаха.
— Беше глупава забележка — каза след известно време той. — Извинявай.
— Все пак е вярна. Колко глупава може да бъде истината?
— Пак логика — направи гримаса Джофри. — Запасите ти са безгранични.
— Винаги съм я предпочитала пред хаоса. Разбира се, когато съм имала възможност за избор.
Сякаш беше попаднала в някакъв тунел на времето. Преди десет години двамата пак пътуваха с кола, прекосявайки непознати земи. Тя търсеше информация, а Джофри й я предоставяше. Но за нея всички земи вече изглеждаха непознати. Включително и онази, която наричаше свой дом.
Изминаха още километър-два в мълчание. Рийл имаше чувството, че всяка дъждовна капка върху предното стъкло олицетворява една секунда от отминаващия живот.
— Те заслужаваха ли го? — тихо попита Джофри, нарушавайки дълбоката тишина в купето.
Рийл не отговори.
Той се размърда върху седалката.
— Доколкото те познавам, би трябвало да са го заслужавали.
— В случая ме надценяваш.
— Какво искаш да кажеш? — рязко попита Джофри.
— Ликвидирала съм куп хора, които не познавам — заяви тя. — Само защото някой нагоре в йерархията декларира, че това е не само редно, но и мой дълг. Извън уравнението остава въпросът дали тези хора го заслужават или не. Това искам да кажа.
— Но ти си приела тази работа, сама си подписала договора си. Както и аз преди много време. Ние бяхме на страната на истината и справедливостта. Поне така ни казваха…
— В общи линии това беше истина, Майк. Но само в общи линии. Когато убиваш хора, нищо не може да е перфектно.
— И тъй, заслужаваха ли го? — повтори въпроса си той. — Имам предвид този път.
В следващата секунда тя зави рязко, спря до тротоара и се обърна към него.
— Да, заслужаваха го. Но нещата са прости и едновременно с това сложни. Простата част приключи. Или е на път да приключи. А сложната ще отнеме дълго време и може би никога няма да свърши.
— Значи да очакваме нови събития?
— Имам ли вид на човек, който се е предал? — попита Рийл.
— Не.
Тя включи на скорост и потегли.
— Ако споделя още нещо с теб, автоматично се превръщаш в съучастник. Затова дай да приключваме. Носиш ли това, което ми трябва?
Той й подаде флашка, която извади от джоба си.
— Не съм я отварял.
— Това е добре.
— Откъде изобщо знаеш за нейното съществуване?
— От факта, че изпълняват програмата, която е записана там. Човек не върши такива неща без планиране. Без карта, която да го води напред. Някой трябва да подготви всичко това, но то не е пъзел, който можеш да подредиш отзад напред. Всяко парченце трябва да бъде на мястото си, предварително проверено за правилното му разположение в общата картина.
— От кого?
— Няма да засягаме този въпрос — каза тя.
— Май трябва да убиеш и мен, а?
— Предполагам — отвърна Рийл, без изобщо да се усмихне.
Джофри разтърка с длан щръкнала си коса и погледна встрани.
— Харесва ли ти кафето? — попита тя.
— Идеално е — каза той и вдигна чашката си. — Имаш отлична памет.
— Когато човек е постоянно изложен на смъртна опасност, запомня дребните неща. Малко сметана, изсипана преди кафето, а после една бучка захар. Без разбъркване. Това ми помагаше да запазя здравия си разум. А на теб?
— Какво друго помниш от онова време?
Рийл гледаше право напред. В съзнанието й се появиха картини и образи, които напразно се опитваше да забрави.