— Ураганният вятър. Пясъкът, който се набиваше в кожата и блокираше оръжията. Никога не ми достигаше нито храната, нито водата. Но най-добре си спомням, че се питах какво, по дяволите, търсим там. Защото нищо нямаше да се промени и след напускането ни. А след нас щеше да остане много кръв, включително и нашата собствена.
Джофри отпиваше бавно от чашката, която държеше в ръка. Сякаш това беше последното кафе в живота му.
— Майк, покрил си следите, нали?
— Направих каквото можах. Трябва да са много по-добри от мен, за да ме пипнат. Но не са. Познавам цял куп шестнайсетгодишни хлапаци, които дори не са целували момиче, но могат да препрограмират най-добрите системи, с които разполага АНС.
— Въпреки това трябва да си пазиш гърба. Тук няма място за прекалена самоувереност.
— Май цял ден ще вали — промърмори Джофри.
— Имам чувството, че ще вали, докато съм жива.
— Колко ще продължи това? — попита той. — Имам предвид, колко дълго можеш да оцелееш?
— Вероятно твоята преценка ще бъде по-добра от моята. Аз вече не съм обективен наблюдател.
— Не трябва да свършваш така, Джес. Не и след всичко, което си направила.
— Напротив, ще свърша така именно заради това, което съм направила. Защото иначе няма начин да се погледна в огледалото. Ако хората правят този прост тест, със сигурност няма да вършат три четвърти от глупостите, които вършат. Но в крайна сметка те все пак си намират оправдание. Всичко зависи от това как сме устроени.
— Сигурно са те наранили много жестоко.
По-скоро нараниха човека, когото най-много обичах, помисли си Рийл. Толкова жестоко, че умря. А така нараниха и мен. Което означава, че сега е мой ред да им причиня болка.
— Вярно е — промълви тя.
Върнаха се обратно. Тя спря близо до входа на мола.
— Ценя помощта ти, Майк. Никой няма да разбере откъде е дошло всичко.
— Знам — кимна Джофри и си тръгна, но след това се върна обратно и надникна в купето, излагайки гърба си на дъжда.
— Надявам се да успееш.
— Ще видим.
— Кого са изпратили по следите ти?
— Уил Роби.
Джофри засмука въздух през стиснатите си зъби и в очите му проблесна страх.
— Мамка му! — изпъшка той. — Значи Роби?
— Да. Но може би ще ми отпусне глътка въздух.
— Защо да го прави, по дяволите?
— Защото снощи му спасих живота.
Рийл потегли, оставяйки Джофри да гледа след нея. Измина няколко километра, след което отби в един покрит паркинг и спря, без да изключва двигателя. Пъхна флашката в лаптопа си и започна да чете.
Оказа се, че ще й се наложи да лети.
Каквото имаше да става, щеше да стане.
Тя включи двигателя и отново подкара в дъжда.
35
Джипът стовари Роби пред блока му. По време на краткото пътуване от Белия дом до тук придружителите му мълчаха. Не казаха нищо и когато му отвориха вратата да слезе. Роби не помръдна, докато джипът не изчезна в оживения сутрешен трафик.
Уиткъм също не бе казал много, след като Роби призна, че вероятно Джесика Рийл е била жената, помогнала им предишната нощ. Беше записал нещо в таблета си, постоянно хвърляйки подозрителни погледи към Роби, а после стана безмълвно и излезе.
Роби поседя в залата още няколко минути, след което се появи охраната да го изведе. Визитата му в Белия дом се оказа колкото впечатляваща, толкова и обезпокоителна.
В момента гледаше блока, в който живееше, и не си спомняше някога да е бил толкова уморен. Това беше симптоматично за състоянието му, защото беше прекарвал денонощия наред без храна и без сън, работейки при изключително тежки условия.
Може би действително съм остарял за тази работа, помисли си той.
Не беше готов за отстъпление, но болките по цялото тяло и умствената умора му напомняха, че в това заключение има голяма доза истина.
Взе асансьора до етажа си, отвори и дезактивира алармата. Беше изключил телефона си в Белия дом по молба на персонала. Сега го включи отново и на екрана изскочи последният есемес:
За всичко, което върша, имам причина. Просто отключи.
Седна на един стол и не мръдна в продължение на пет минути, заковал очи в дисплея. После остави телефона на масата и двайсет минути стоя под душа, надявайки се горещата вода да прогони умората му. Облече се и изпи чаша портокалов сок, а след това отново се зае да разгадава текста.
За всичко, което върша, имам причина. Просто отключи.
Рийл беше вършила най-различни неща. Върху кои от тях трябваше да се съсредоточи? Какво трябваше „да отключи“?
Убийствата?
Помощта, която му беше оказала?