— Не можем да говорим тук! — отсече Тъкър.
— Съжалявам, но това е единственото място, на което съм склонен да обсъждам създалата се ситуация.
— Май искаш да те арестувам, а? — изръмжа Тъкър.
— Вие нямате право да арестувате никого на територията на Съединените щати, господин директор. А според мен няма да ви е приятно да се обяснявате с местните ченгета. Те са достатъчно ограничени, за да ни щракнат белезниците и да ни прехвърлят на някой друг да се оправя. Затова седнете и дислоцирайте хората си около масата. С лице към заведението и включени детектори на камери и подслушватели, които знам, че носят. Така ние с вас ще си поговорим на спокойствие.
Тъкър най-после успя да овладее гнева си, пое дълбоко дъх и седна. С лек жест показа на хората си да направят точно това, което предложи Роби. Устройството в ръцете на един от гардовете тихо зажужа.
— Сметана, захар? — попита Роби.
— По-добре черно.
Към масата се приближи срамежлив сервитьор на има-няма двайсет години.
— Готови ли сте с поръчката, господа? — попита с леко треперещ глас той.
Роби изпревари гардовете, които понечиха да го разкарат, и кимна.
— Аз — да. А вие, господин директор?
Тъкър поклати глава и погледна менюто.
— Чакай малко, аз също не съм закусвал — каза той, обърна се към сервитьора и попита: — Какво ще ми препоръчате?
Младежът изглеждаше така, сякаш беше готов да го разкъса акула, но не и да проговори.
— Ами… — запъна се той. — Ние сме известни най-вече с палачинките…
Тъкър погледна Роби, усмихна се и започна да нарежда:
— В такъв случай ще си поръчам две яйца на очи с бекон, няколко от вашите палачинки и чаша сок от грейпфрут.
— За мен същото — обади се Роби.
Момчето почти хукна, а Роби се взря в лицето на Тъкър.
— Е, можем да започваме — рече директорът.
— Един въпрос: знаете ли къде се намира Джанет Дикарло?
— Тя е в болницата, Роби! — сопнато отвърна Тъкър.
— В коя болница? Защото в тази, където я закараха снощи, нямат представа къде е.
Тъкър замръзна с чаша в ръка, която бавно върна на масата.
— Наистина ли не знаете? — невярващо го изгледа Роби.
— Това е невъзможно! Къде се е дянала, по дяволите? Тя е претърпяла спешна операция и състоянието й е критично!
— Тоест искате да кажете, че вашите хора в болницата не са ви информирали за появата на служители от МВС, които са я отвели Бог знае къде? Май е мой ред да обявя, че това е невъзможно, но може и да сбъркам.
Тъкър облиза устните си, отпи глътка кафе и бавно остави чашата на масата.
Печели време, помисли си Роби. В момента главата му пуши.
— МВС? — обади се най-сетне директорът. — Сигурен ли си?
— Показали са документи на сестрите, а след това са я откарали.
Тъкър не каза нищо.
— Докато смилате тази новина, ще добавя, че самият аз проведох среща със съветника по националната сигурност.
— С Гюс Уиткъм? — попита Тъкър. — Защо?
— Дойдоха да ме вземат. Господин Уиткъм беше пределно откровен и не скри разочарованието си от това, което му разказах.
Тъкър пак отпи глътка кафе, но този път допусна тактическа грешка и Роби съвсем ясно забеляза как ръката му трепери.
— Какво точно му разказа?
— Наистина ли искате да знаете?
— Естествено.
— За да успея да измъкна Дикарло от снощната засада, получих едно доста яко рамо.
— По-точно?
— Помогна ми един ангел пазител.
— Какъв ангел?
— Мисля, че сте чували името. Казва се Джесика Рийл.
Устните на Тъкър увиснаха. Изненадата му беше тотална.
— Това е абсурд! — изфъфли той.
— И аз си помислих същото, тъй като имам официална заповед да я открия и ликвидирам като предател. Поне така ми казаха.
— Каква беше причината Дикарло да те покани в дома си?
— Искаше да ми разкаже някои интересни неща за отминали мисии.
— По-точно?
— За мисии, които изобщо не би трябвало да се случват, за изчезнали служители и оборудване, за купища долари, изтекли незнайно къде.
След тези думи Роби обясни с подробности какво е споделила Дикарло. Когато свърши, Тъкър понечи да каже нещо, но той вдигна ръка и махна вляво от себе си.
Храната беше пристигнала.
Охраната се раздели, за да пропусне сервитьора с чиниите.
— Желаете ли още нещо? — попита с писклив глас момчето. — Да ви долея кафе?
— Не, благодаря — поклати глава Тъкър и погледна към Роби.
— За мен още малко кафе, моля — рече той.
Сервитьорът допълни чашата му и побърза да изчезне.
Роби започна да се храни, но Тъкър само седеше и го гледаше.