Нямаше новини от Еван Тъкър след разговора в онази закусвалня.
Нямаше новини от никого.
А това беше лош сигнал.
Но имаше и добър — все още не го бяха арестували.
Джули излезе от училището и тръгна към автобусната спирка. Роби машинално се смъкна на седалката, без да я изпуска от очи.
Тя беше облечена с обичайните си съдрани на коленете дънки, раздърпан суичър и мръсни маратонки, а на гърба й висеше все същата претъпкана раница. Прибра дългата си коса зад ушите и се огледа.
Не слушаше музика от телефона си.
Не изпращаше есемеси.
Беше много бдителна.
Браво, Джули, поздрави я мислено той. Точно така трябва да се държиш.
Автобусът дойде и тя се качи. Роби потегли след него. Кара отзад до нейната спирка, изчака вратата на дома й да се захлопне след нея и едва тогава си тръгна.
Даваше си сметка, че не може да върши това всеки ден, но точно в този момент му се струваше важно Джули да е охранявана. Може би защото му се искаше да направи и нещо позитивно.
Погледна телефона в ръката си, после взе решение и натисна бутона за бързо набиране.
Насреща вдигнаха на втория сигнал.
— Не може да бъде — рече Никол Ванс. — Да не си ме набрал погрешка?
— Имаш ли време за една среща? — попита той, игнорирайки иронията й.
— Защо?
— Просто да се видим.
— Ти никога не искаш просто ей така да се виждаш с някого, Роби.
— Но днес искам. Ако си заета, няма проблеми.
— Мога най-рано в седем.
Разбраха се за мястото на срещата и Роби затвори.
Разполагаше с доста свободно време и реши да проведе още един разговор, за да си уреди и друга среща.
За момента не знаеше какво да очаква, но това беше пътят на най-малкото съпротивление. А и вярваше на този човек — дотолкова, доколкото изобщо вярваше на някого.
Трийсет минути по-късно вече седеше срещу Синия.
— Чух, че преди няколко дни си пресрещнал директора, докато е отивал на работа — подхвърли той.
— Това ли е новината на деня?
— Вярно ли е?
— Нуждаех се от някои отговори.
— Получи ли ги?
— Не. Затова съм тук.
— Това доста надхвърля моите правомощия, Роби.
— Не приемам подобни извинения.
Синия опипа вратовръзката си, избягвайки погледа му.
— Записват ли ни тук? — попита Роби.
— Вероятно.
— Тогава да идем някъде другаде.
— В някоя друга закусвалня — на „АЙ-ХОП“? И за това чух. В момента е хитът в службата.
Но на лицето на Синия не се появи усмивка.
— Тогава да отидем в „Старбъкс“.
Двайсет минути по-късно влязоха в един „Старбъкс“, поръчаха си кафе на бара, а след това седнаха отвън на масичка, която беше достатъчно отдалечена от останалите любители на кафето. Вятърът се усилваше, но небето все още не беше толкова мрачно, че да очакват дъжд.
Отпиха от чашите си. Синия потръпна в шлифера си. Приличаше на служител в банка, отскочил за чаша скъпо кафе. И съвсем нямаше вид на човек, който взема решения за живота и смъртта на себеподобните си. На човек, който решава проблемите на националната сигурност с лекотата, с която обикновените хора избират обяда си.
Мълчаха минута-две, зяпайки хората, които слизаха от колите си или се качваха в тях. Хората, които влизаха в магазините или излизаха от тях с покупки, стиснали децата си за ръка.
После Синия потърси погледа на Роби.
— Това липсва ли ти понякога?
— Кое?
— Нормалният живот.
— Не съм сигурен, че изобщо съм имал такъв.
— Аз имам магистратура по английска литература от Принстън — каза по-възрастният мъж. — Едно време мечтаех да стана новият Уилям Стайрън или Филип Рот на моето поколение.
— Но?
— Явих се на конкурс за държавна служба по настояване на един приятел, който искаше да постъпи във ФБР. В резултат се изправих пред няколко мъже, седнали около маса без никаква указателна табела. И ето ме сега тук, трийсет години по-късно.
— Вероятно съжаляваш, че не си написал най-великия американски роман.
— Е, получих и известно удовлетворение. Моят свят е пълен с измислени истории.
— Искаш да кажеш, с лъжи.
— Разликата е незначителна — каза Синия и плъзна поглед по тялото му, обръщайки по-специално внимание на ръката и пострадалия му крак. — Ходи ли да те прегледат?
— Още не.
— Направи го. Никой от нас не иска да умреш от инфекция. Иди още днес. Аз ще уредя нещата, пак на предишното място.
— Добре. Нещо ново около Дикарло?
Синия сбърчи вежди.