След тези думи се обърна и излезе, а Декър остана на стола, опитвайки се да овладее треперенето на ръцете си.
54
Роби караше бавно по тесните улици на Тайтениъм, Пенсилвания — малко градче с обичайната смесица от къщи, магазини и заведения. Тази, на която се беше озовал, беше пълна с хора, които спокойно се разхождаха, зяпаха по витрините и вдигаха ръце за поздрав, без да обръщат внимание на колите, които се плъзгаха по платното. Никой не бързаше за никъде.
Той беше направил всичко възможно, за да не бъде проследен до тук. Беше убеден, че това е невъзможно, дори и за най-добрите агенти на света. А ако все пак го бяха постигнали, значи със сигурност заслужаваха победна точка.
Очите му следяха показанията на сателитната навигация. Търсеше една определена улица и се надяваше, че се движи в правилната посока. Джипиесът сочеше, че се намира на около километър и половина от центъра на града.
Маршъл Стрийт. Като името на Райън Маршъл, който някога ни учеше как да подобрим сцеплението на ръкохватката. Знание, което повери само на Рийл и мен.
Преди да напусне апартамента си, реши да хвърли ези-тура за точния адрес на Маршъл Стрийт, който трябваше да влезе в компютъра. Шансовете да познае бяха петдесет на петдесет. Надяваше се, че улиците в толкова малко градче не са кой знае колко дълги и повторното придвижване в случай на грешка няма да отнеме много време.
Намали скоростта в момента, в който напусна очертанията на града и се озова в полето. Направи десен завой и пое обратно по „Маршъл“. Номера липсваха по простата причина, че нямаше и къщи. В момента, в който започна да се опасява, че разходката ще се окаже безполезна, той направи поредния завой и се оказа почти на адреса. Беше нещо като мотел, най-вероятно строен през петдесетте години на миналия век.
Спря пред малък офис с широки прозорци, разположен в центъра на голяма сграда във формата на подкова. Двуетажна и тотално разнебитена.
Но Роби не й обърна внимание. Погледът му беше насочен към номера, изписан върху стената.
Трийсет и три.
Колкото бройката на патроните в допълнителния пълнител на Рийл.
Другият вариант, който предвиждаше, беше номер седемнайсет. Обозначаващ модела на нейния глок.
Но по всичко личеше, че трийсет и три е този, който му трябва. Което беше логично, защото модел 17 беше стандартен, а Рийл все пак беше модифицирала оръжието си с почти двойно по-голям пълнител.
Насочи поглед към табелата над входа. Концентрични черни кръгове на бял фон, оградени с яркочервена рамка. Името под тях гласеше „Булс Ай Ин“, а самите кръгове изобразяваха окото на бика.
Кич, помисли си Роби. Но в онези години може би е звучало оригинално.
Всъщност вниманието му беше привлечено от червената рамка.
Извади снимката, която беше намерил в шкафчето на Рийл, и я вдигна пред очите си. Червената ивица в десния й край може би беше част от тази табела — разбира се, ако Рийл и непознатият мъж се бяха снимали до нея. Още едно потвърждение, че беше попаднал на правилното място.
Роби слезе от колата и тръгна към офиса. Зад дебелото стъкло се виждаше възрастна жена с бели коси, застанала зад гише, което й стигаше до кръста. При отварянето на вратата се разнесе мелодичен звън.
Жената вдигна глава от компютъра пред себе си, който беше достатъчно стар, за да прилича на малък телевизор с кинескоп.
Роби се огледа. Обстановката едва ли се беше променила много от откриването на заведението. Изглеждаше замръзнала във времето, отпреди човекът да стъпи на Луната и Джон Кенеди да стане президент.
— С какво мога да ви помогна? — попита жената.
Отблизо изглеждаше доста възрастна, може би някъде към осемдесетгодишна. Косата й беше рядка и мека като памук, а раменете закръглени и приведени. Върху металната табелка на блузата й беше изписано „Гуен“.
— Просто минавах оттук и видях това място — отвърна Роби. — Доста впечатляващо.
— Първият собственик го е построил непосредствено след Втората световна война.
— А вие ли сте новият собственик, Гуен?
— Нищо около мен не може да се нарече „ново“, момчето ми — усмихна се тя, разкривайки два реда изкуствени зъби. — Ако аз бях собственикът, нямаше да си блъскам главата с тоя компютър, а щях да наема някой да го върши вместо мен. Разбира се, винаги мога да звънна на правнучката ми, която ще ми каже кой бутон да натисна.
— Имате ли свободни стаи?
— Имаме. Не бих казала, че сезонът ни е много натоварен. Повечето хора идват тук, за да бъдат близо до природата. Но в момента е малко студено за общуване с природата. Най-добре работим през летните месеци, но и късната пролет си я бива.