— Защо пък не? — отвърна Роби. — Аз обичам да общувам с природата не по-малко от всеки друг. Как да стигна до там?
— На четиристотин метра са от тук. Бунгалата са пръснати из гората, но има табели, указващи посоката до всяко от тях. Можеш да оставиш колата си на паркинга и да отидеш пеша. Пътеката започва от гърба на тази сграда.
Няколко минути по-късно Роби вече крачеше по пътеката към бунгало номер 14, преметнал раница през лявото си рамо.
А дясната му ръка стискаше глока.
55
Бунгало 14 беше точно такова, каквото го описа Гуен. Примитивно. Роби хвърли раницата си на леглото, което беше малко по-широко от бебешко креватче и доста късо за ръста му.
Печка на дърва в ъгъла. Маса. Стол. Тоалетна и мивка зад импровизиран параван. Два прозореца, разположени един срещу друг. Той пристъпи към единия от тях и надникна навън.
Наоколо не се виждаха други бунгала. Имаше само дървета. Хората, които ги наемаха, наистина се нуждаеха от лично пространство. Налагаше се да направи една доста голяма обиколка, за да се запознае с обстановката.
Вече беше забелязал табелата за бунгало 17. Щеше да стигне до него по пътеката наляво, но нямаше представа колко дълго трябва да върви. Намираше се дълбоко в гората. Тук не се чуваха нито човешки гласове, нито боботенето на коли. Нямаше телевизори, нямаше радиоапарати.
Разполагаше с пълната възможност да остане сам сред природата.
Но може би нямаше да остане сам.
Седна на единствения стол. С лице към вратата и с глока в дясната ръка. С лявата измъкна от раницата си книгата за Втората световна война. Последната неразгадана улика.
Тя има причина за всичко, което прави.
Тя е праволинеен човек.
Обичам да започвам от началото и да стигам до края.
Роби разтвори книгата. Беше я преглеждал и преди, но не чак толкова внимателно. Може би защото беше дебела и той просто не намери време за нея.
Но сега трябваше да й отдели внимание.
Светлината бързо гаснеше, а в бунгалото нямаше ток. Той отгръщаше страниците, но наоколо ставаше все по-тъмно. Остави пистолета и измъкна малко фенерче.
Междувременно продължаваше да поглежда към вратата и прозорците. Пердетата бяха спуснати, но въпреки това светлината го превръщаше в мишена. Беше преместил стола си така, че да не се вижда директно отвън.
Беше заключил вратата, а след това я беше подпрял с масата. Надяваше се, че ако някой реши да нахлуе в бунгалото, той ще има достатъчно време да изгаси фенерчето, да грабне пистолета и да стреля. Но само се надяваше.
Прелистваше книгата бавно, стараейки се да попие всяка дума. Спря, когато стигна до средата на шестнайсета глава.
Заглавието гласеше „Бяла роза“.
Започна да чете по-бързо. „Бяла роза“ се оказа наименованието на студентска организация от Мюнхен, която се бе обявила против нацистите по време на Втората световна война. Организаторите й заимствали името от един роман за експлоатацията на бедните селяни в Мексико. Повечето от членовете й били екзекутирани от Гестапо, но техните брошури били изнесени тайно от Германия и милиони копия били разпръснати над страната от самолетите на Съюзниците. След войната участниците в „Бяла роза“ били обявени за герои.
Роби бавно затвори книгата и я остави настрана.
Използвайки за пореден път привързаността на Рийл към реда и логиката, той внимателно обмисли преживяванията на „Бяла роза“, опитвайки се да ги пригоди към нейното състояние.
„Бяла роза“ се беше борила срещу тиранията на нацистите.
Членовете й се бяха чувствали предадени.
Без да прибягват до убийства, те се бяха опитали да пробудят народния гняв срещу нацистите, за да ги спрат.
И по тази причина били избити.
Бавно прехвърли всичко това в съзнанието си, а след това продължи нататък във времето.
Рийл се беше борила срещу нещо.
Почувствала се бе предадена.
Предприела бе действия да спре противниците си, включително и с убийства. Но това беше направила самата тя, а не някаква студентска група, писала брошури.
Все още не можеше да се каже дали тя ще пожертва живота си или не.
После в главата му изплуваха думите на Дикарло.
Изчезващи хора.
Погрешно адресирано оборудване.
Мисии, които никога не би трябвало да се планират.
Ами Синия? Според него имаше промени в динамиката на отношенията.
Дикарло бе изпитвала недоверие към колегите си. Поради тази причина бе разчитала само на двама охранители. Беше се оказала права, но беше платила скъпо за тази ограничена охрана.