Той понечи да попита за конкретното съдържание на доклада, но в същия момент навън се разнесе шум.
Предизвикан от приближаващи се хора.
Не от мечки, сърни или катерици.
А от хора. Защото само хората умееха да се прокрадват по този начин. Но това не беше пречка за Роби и Рийл.
Тя рязко вдигна глава. В очите й се четеше обвинение.
— Не очаквах това от теб, Роби. Довел си ги направо тук.
Вместо отговор Роби измъкна резервното си оръжие от кобура на гърба и й го подхвърли. Тя го улови във въздуха и ловко издърпа затвора.
Сега беше неин ред да се изненада.
— Не са с мен — каза лаконично Роби.
— Значи са те проследили.
Той се пресегна да изключи фенера и бунгалото потъна в мрак.
— Така изглежда, но не знам как са успели. Има ли друг изход от тук?
— Има.
58
Рийл отиде в ъгъла, отмести масата и вдигна един капак в пода, под който се появи квадратна дупка със страна около метър.
— Накъде води? — попита Роби, проклинайки се за очевидния пропуск.
— Далече от тук.
Тя седна на ръба и спусна краката си в отвора.
— Да вървим. Онези навън няма да чакат дълго.
— В такъв случай нека ги предупредя, че трябва да бъдат предпазливи — отвърна Роби, пристъпи към прозореца и изстреля пет патрона в мрака. Максимално ветрилообразно, за да накара непознатия противник да потърси укритие. После се приближи към дупката, скочи в нея и махна на Гуен. — Хайде, идвай!
— Само ще ви забавя — поклати глава старицата.
Рийл бързо се изправи редом с Роби.
— Няма да те оставя тук, Гуен!
— Аз съм стара и уморена, Джес.
— Няма да спорим. Идвай веднага!
Гуен измъкна револвер от джоба на дрехата си и го насочи към Рийл.
— Права си, че няма да спорим — отсече тя. — Тръгвайте!
Рийл я гледаше и мълчеше. В очите й се четеше огромно смайване.
— Нямаме много време — докосна ръката й Роби.
— Тръгвайте! — повтори Гуен. — Не съм те отгледала, за да умреш по този начин, Джес! Ще се измъкнеш от тук и ще довършиш мисията си! Хайде, вървете!
Роби метна раницата през рамо, дръпна Рийл и върна капака на мястото му. Гуен бързо премести масата обратно и се обърна към вратата, готова да посрещне съдбата си.
Наложи се да пълзят по корем. Някъде по-нататък в тунела се натъкнаха на голяма раница. Рийл я преметна през раменете си и продължи да пълзи.
— Къде ще излезем? — попита Роби.
— В гората — отвърна тя със задавен глас.
Защото си мисли за Гуен, каза си Роби. И затова, което ще й се случи. Самият той се надяваше, че непознатите няма да наранят толкова възрастна жена.
Секунди по-късно зад тях се чуха изстрели, които сложиха край на надеждите му. Той подръпна крака на Рийл пред себе си, за да я накара да спре.
За известно време останаха неподвижни. Учестеното дишане на Рийл нарушаваше тишината.
— Добре ли си? — попита той.
— Да вървим — глухо отвърна тя и продължи напред.
Това, което чуха трийсет секунди по-късно, ги накара да ускорят ход.
В тунела имаше и други хора.
Тялото на Рийл пред него се заизвива като змиорка в перфектно бойно пълзене.
Минута по-късно тя се изправи, отмести нещо над главата си и краката й изчезнаха. Роби се промъкна след нея и се озова на повърхността.
Намираха се насред гората.
Входът на тунела беше отлично замаскиран с пластмасов пън, който беше съвсем лек.
Рийл измъкна една граната от раницата си, преброи до пет и дръпна предпазния щифт. После се наведе и с всички сила я запрати навътре в тунела.
Хукнаха колкото ги държат краката. Рийл водеше, тъй като знаеше къде отиват.
Роби гледаше да не изостава. Пистолетът беше в ръката му, а главата му непрекъснато се въртеше, търсейки опасност.
Експлозията не беше силна, но и двамата я чуха съвсем ясно.
— За Гуен — прошепна Рийл, когато поеха по едва забележимата пътека между дърветата.
Не след дълго пред очите им се появи стара паянтова барака. Рийл се насочи към нея, отключи вратата и изчезна вътре. Миг по-късно се появи обратно, бутайки кросов мотоциклет.
— Не очаквах компания — каза тя. — Ще трябва да се съберем двамата на седалката.
Това се оказа почти невъзможно. Рийл караше, а Роби се притискаше в нея, преметнал и двете раници през раменете си. На няколко пъти едва не изхвърча от мотора, но в крайна сметка успя да се задържи.
Двайсет минути по-късно най-после излязоха на асфалтиран път, след като напуснаха гората и се натъкнаха на широка канавка, която тя просто прескочи. Приземиха се с такава сила, че Роби изпита чувството, че завинаги е изгубил интимните си части. Но само стисна зъби и продължи да се притиска към гърба на Рийл. Тя завъртя газта докрай и моторът с грохот се понесе напред.