— Къде отиваме? — изкрещя Роби, опитвайки се да надвика воя на вятъра.
— Не тук — изкрещя в отговор тя.
Пътуването продължи дълго, може би часове. Накрая зарязаха мотора зад някаква затворена бензиностанция в покрайнините на малко градче и поеха пеша между две редици порутени къщи и семейни магазинчета.
Слънцето изгряваше и Роби получи възможност да огледа Рийл, която се оказа мръсна и раздърпана също като него. Тя гледаше право напред, с разкривено от болка лице.
— Съжалявам за Гуен — тихо промълви той.
Рийл не отговори.
В далечината се виждаше железопътна гара — олющена тухлена постройка върху издигнат перон, покрай който проблясваха чифт стоманени релси. Няколко души седяха на дървените пейки, очаквайки първия сутрешен влак.
Рийл влезе да купи билети, после се появи обратно и подаде единия на Роби.
— Къде отиваме? — повтори въпроса си той.
— Не тук — отвърна тя.
— Продължаваш да повтаряш тези думи, но те не означават нищо за мен.
— Все още не съм готова за този разговор.
— В такъв случай се приготви, защото го започваме веднага след като слезем от влака.
След тези думи Роби й обърна гръб и се облегна на стената, насочил поглед в посоката, от която бяха дошли.
Как успяха да ме проследят? Как са разбрали?
Никой не знаеше. Готов съм да се закълна в това!
Пъхна ръка в джоба си и стисна глока. Имаше чувството, че опасността не е отминала.
Двете раници все още бяха на раменете му. Обърна се. Рийл стоеше на перона, свела поглед към релсите.
Десетина минути по-късно той долови грохота на пристигащия влак. Само след миг композицията спря на перона с пронизително скърцане на спирачките и свистене на хидравликата. Двамата с Рийл се качиха в средния вагон.
Този влак нямаше нищо общо с експрес „Асела“. Вагонът, изглежда, бе влязъл в употреба още от самото създаване на жп компанията „Амтрак“ някъде в началото на седемдесетте.
Те бяха единствените пътници в него. Разбира се, без да се брои стюардът — сънлив афроамериканец с униформа, която не му беше по мярка. Той прикачи билетите им към съответните места, а след това се зае да обяснява къде е бюфетът, в случай че огладнеят или ожаднеят.
— Кондукторът ще се появи по някое време да ви вземе билетите — обяви в заключение човекът. — Желая ви приятно пътуване.
— Благодаря — отвърна Роби.
Рийл продължаваше да гледа право пред себе си.
Влакът напускаше гарата. Стюардът тръгна по пътеката и изчезна в съседния вагон, вероятно за да изнесе програмата си и там.
Заеха местата си. Той седна до прозореца, а тя се настани до него. Раниците оставиха в краката си.
Така изтекоха няколко дълги минути.
— И тъй, къде отиваме? — обади се той.
— Билетите ни са до Филаделфия, но можем да слезем на всяка гара, която си изберем.
— Какво има в раницата ти освен гранати?
— Неща, които може да ни потрябват.
— Кой е мъжът на снимката с теб?
— Приятел на мой приятел.
— А защо не просто твой приятел?
— Би било твърде лесно — погледна го тя с лек укор. — Нима мислиш, че щяха да ти позволят да разглеждаш снимката, ако беше мой приятел? Те са разузнавателна агенция, Роби. Трябва да приемеш, че все пак някакъв опит в тези неща.
— И тъй, приятелят?
— Дай ми няколко минути, моля те. Опитвам се да се справя със загубата на друг близък човек, може би последния, който ми беше останал.
Роби беше готов да я притисне, но нещо му подсказа да се овладее.
Загубата на близък човек. Това мога да го разбера.
— Ти ли прокопа онзи тунел?
— Беше си там — поклати глава тя. — Вероятно е дело на някогашните контрабандисти на алкохол или бунгалото просто е било собственост на престъпник, който е искал да си осигури резервен път за бягство. Когато купих мотела и открих тунела, и аз реших да използвам бунгало седемнайсет със същата цел.
— Добре си направила.
Тя извърна глава. Очевидно не й се говореше.
— Искаш ли нещо за ядене или пиене? — попита няколко минути по-късно Роби, усетил как влакът забавя скорост. Вероятно приближаваха поредната затънтена спирка, където чакаха още няколко сънливи пътници.
— Само кафе — отвърна тя, все още без да го поглежда.
— Ще взема и нещо за ядене, ако случайно огладнееш.
Той се изправи и тръгна по пътеката. Във вагона, където беше бюфетът, имаше само един човек преди него. Някаква жена с дънкова пола, ботуши и протрито палто си взе кафе, бисквити и пакетче чипс, а след това се отдалечи. После влакът рязко се разклати и спря на гарата. Жената залитна.