Роби й помогна да се задържи на крака, а след това се изправи пред бара, зад който стоеше мъж в униформа. Беше на около шейсет години, с гъста посивяла брада и малки очички, скрити зад очила с голям диоптър.
— Какво ще желаете, сър? — попита той.
Роби отправи поглед към дъската с менюто, окачена зад бара.
— Две кафета, два мъфина и три пакетчета фъстъци.
— Току-що сложих кафе. Всеки момент ще бъде готово.
— Не бързам — каза Роби и погледна през прозореца.
Гарата изглеждаше още по-малка от онази, на която се бяха качили. Дори не виждаше табела с името, макар че трябва да бе окачена някъде.
В следващия момент забрави за нея. В далечния край на перона се виждаше предната броня на черен рейнджровър.
Набързо огледа качващите се пътници, които съвсем не бяха много. Имаше една възрастна жена, събрала личните си вещи в калъфка от възглавница.
До нея крачеше момиче на тийнейджърска възраст с очукан куфар в ръка.
Последният, който се качи, беше чернокож мъж, наближаващ четирийсет. Беше облечен в не съвсем чист гащеризон и скъсани ботуши, а на рамото му висеше мръсна раница.
Роби не обичаше да категоризира хората, но никой от тези пътници не му приличаше на човек, който притежава рейнджровър.
Когато човекът зад бара се обърна да му подаде двете чаши кафе, Роби беше изчезнал.
59
Връхлетя обратно във вагона с пистолет в ръка. Рийл беше на мястото си — виждаше крака й, изопнат някак неестествено.
Огледа се, но не откри явни точки на проникване.
Приклекна и тръгна напред, готов да стреля всеки момент. Редиците седалки бяха празни. Не след дълго стигна до Рийл и я погледна.
Но това не беше тя.
Беше мъж.
С прерязано гърло.
Сведе очи към пространството между седалките. Раницата й беше изчезнала.
Къде беше Рийл?!
— Роби, насам! — разнесе се тих глас.
Вдигна глава. Тя му махаше от дъното на вагона.
— Имаме си компания.
— Виждам — промърмори той и махна към мъртвия. — Откъде се взе?
— От задната врата. Авангардът, предполагам.
— Би трябвало да изпратят повече хора — отбеляза Роби.
— Беше много добре трениран.
— Сигурно — отвърна Роби и се огледа. — Влакът не тръгва. Гарата е малка, пътниците отдавна би трябвало да са се качили.
— Мислиш, че са го блокирали?
— Няма съмнение. Ще го претърсят вагон по вагон.
— Онзи на мястото ми извади телефон в момента, в който ме видя. Но така и не успя да се обади. — Тя огледа вагона. — Да имаш някакъв план?
Роби понечи да отговори, но в същия момент влакът потегли.
— Какво става според теб? — добави Рийл.
— Искали са да избегнат въпросите, които биха възникнали на гарата, затова предпочитат влакът да се движи, докато ни неутрализират.
— С идеята да ни изхвърлят по пътя?
— Само след като се уверят, че сме мъртви.
— И тъй, какъв е планът? — отново попита тя.
Роби се обърна назад. Нямаше го стюарда, който ги беше посрещнал. Може би и той беше мъртъв.
Хукна към дъното на вагона, отвори вратата на малкото помощно помещение и измъкна от там голяма желязна кофа. Напълни я с течен сапун и вода от мивката в тоалетната и я изля пред плъзгащите се врати в двата края на вагона. Разтърка с крак мокрия под и прецени резултата. Беше сравнително задоволителен.
После насочи вниманието си към мъртвеца.
— Нямаше документи — каза Рийл и пристъпи към него. — Нито служебна карта, нито нищо.
— Изчезващи хора, липсващо оборудване.
— Това ли ти каза Дикарло?
— Да.
— Отдавна работят по сценария на Апокалипсиса, Роби.
— Започвам да разбирам, че е така — рече той и се покатери на една от седалките.
Рийл стори същото.
— Ти поемаш лявата страна, а аз дясната.
— Разбрано.
След секунди през двете срещуположни врати на вагона нахлуха въоръжени мъже, които приложиха метода на клещите. Тоест да притиснат противника от две страни и да го ликвидират с дъжд от куршуми.
Но не бяха отчели хлъзгавия под.
Трима от тях се строполиха веднага, а четвъртият размахваше ръце в отчаяни опити да запази равновесие.
Рийл и Роби се надигнаха от седалките и откриха огън. Той надясно, а тя наляво. Девет секунди по-късно четирима мъже бяха мъртви. Кръвта им опръска пода и стените. Останалите побързаха да се оттеглят в съседните вагони.