Тъмничарите опъват вратове, надигат се на пръсти. Изваждат се палките. Пресата около мен се охлабва. Освобождавам се и залитайки заставам пред плъзгащата се врата на Първи отряд.
— Гледай къде вървиш бе — казва дългокосо мръсно бяло момче и ме блъска.
Замахвам без да виждам, след това влетявам в килията и се спирам в дъното й. Ръцете ми са свити в юмруци. Лицето ми е пламнало.
— Какво? — пита Лестър и усмивката му се стопява.
— Ще ги убия, мамицата им — казвам и посочвам вратата на килията, която се затваря автоматично. — Не го искам, по дяволите. Ето защо не мога да остана тук.
— Какво ти направиха? — пита той.
Разказвам му и той поклаща глава.
— Бил си твърде дълго сам, момко. Те са като кучетата. Трябва да ги гледаш в очите. Да ги накараш с поглед да клекнат. Да вървиш изправен. И няма да ти направят нищо. Сигурно си чул как колумбиецът, дето го утрепах, ревеше от болка, докато отровата прояждаше вътрешностите му и никой не можеше да му помогне. Никой не иска да вкуси подобно нещо.
— Но онзи хлапак се опита да те заколи в карцера.
— Хлапето бе твърде глупаво, за да е наясно — казва той. — Ако забеляза, изобщо не се изплаших.
— Никога през живота си не съм мислил по този начин — казвам с разтреперан глас. — И, мамка му, сега не мога да се спра. Мисля си непрекъснато за това, че можем да успеем. Само за това мисля.
— Можем, момко.
— Мога да убия някое от тези копелета — казвам. — Също като теб. С гирата.
— Недей — казва. — Ще отидеш в карцера за пет години. Изчакай. Дванайсет месеца. Може би четиринайсет. Те няма да те пипнат с пръст. Ще си играят с теб, само ако им позволиш. Това е начинът. Слушай, в началото на XIX век тук е имало един женски затвор. Когато са построили наново този, използвали са основите на женския блок, а след това са го реконструирали през 1934-а. През седемдесетте години се посближих с един тъмничар. Бях чувал за тази история и го накарах да ми покаже плановете. Те ги пазят. Всичките. От самото начало. В електроцентралата. Онзи тухлен комин, който си видял в южния двор.
Лестър слага ръка върха дланта ми.
— Имало е цистерна — казва той и снишава гласа си до едва доловим шепот, — под блока. В лайната долу има тунел. Тунелът води на запад към работилницата. На половината път има шахта. Капакът й е бе заварен. Нужни ми бяха осем години да строша заварката. Още десет години ми трябваха да почистя преливната тръба вътре в цистерната. Тя минава през стената. Заустена е под преливника на Оуаско. Излиза току до външната страна на южната стена. През по-голямата част от годината е пълна с вода, но през лятото нивото спада и човек може да премине. Аз почти стигнах дотам. Разбирам какво мислиш — продължава той. — По това как се пулиш понякога, когато ти говоря. Но това е възможно, момко. Възможно е.
23
Диапозитивът се смени и Лексис се взря в ниската вила на фона на мътно небе. Малък огън от торф, единственото ярко петно в този мрачен свят, се бори храбро, макар и безнадеждно с едрите мазки на бурята на Ван Гог. Екранът потъмня и се запали осветлението.
Всички около дългата маса изръкопляскаха и запримигваха към куратора, който се поклони леко и им благодари за присъствието. Каза им, че ще се видят следващия месец и изрази надежда, че изложбата ще им хареса. Лексис излезе от залата и мина покрай другите, които се тълпяха пред асансьора. И важните персони се бутаха и ръгаха като всички останали. Тя предпочете да върви пешком.
Погледнат отвън, музеят „Гугенхайм“ е като обърната наопаки сватбена торта. Вътре изложбеното пространство са стените около дълга, изписваща бавна спирала пътека, която се издига от партера до последния етаж. Лексис бе изминала половината път надолу, бе стигнала до ротондата на четвъртия етаж, когато чу, че някой я вика.
Подире й бързаше Пабло Тръскън, дългокракият художествен критик на „Ню Йорк таймс“. Тръскън приличаше на погребален агент със сивата си кожа и хлътналите си очи. Имаше старомодни, увиснали мустаци.
— Научих за твоите картини — каза той. — Бих искал да ги видя.
— Благодаря — отвърна тя. — Поласкана съм, но се боя, че не ги показвам никому.
Тя се обърна да си върви, но Тръскън забърза подире й.
— Разбирам — каза критикът и докосна ухото си. — Просто дочух колко болка и емоции изразявали.
Лексис продължи по широката спираловидна пътека, обувките й потракваха по гладкия под. Чуваше как Тръскън се задъхва. На втория етаж спря пред едно платно на Шагал — „Около нея“.
И като посочи лицето на мъртвата жена на Шагал, тя рече: