— Той е живял само заради нея. Ето я болката, която хората искат да видят. А не моята.
Лексис закрачи по-бързо и Тъскън изостана. Като излезе навън, тя присви очи и ги заслони с длан заради силната светлина на лятното слънце. С периферното си зрение мярна един мъж със син блейзър и сиви панталони да става от една пейка и да тръгва към нея. У него имаше нещо познато.
— Лексис? — рече той и застана пред нея.
Тя се стресна.
— Аз съм, Дан Парсънс.
Лицето на ментора на Реймънд си бе все така кръгло и румено, но сега носеше очила, а не контактни лещи — с дебели стъкла и кафяви пластмасови рамки те уголемяваха очите му, чиито искрици се бяха замъглили. Носът му изглеждаше по-голям, а къдравата бяла коса се бе оттеглила почти до темето. Дари я с онова, което бе останало от някога широката му усмивка, и тя също му се усмихна.
— Дан, извинявай, аз просто…
— Не се извинявай — отвърна той. — Беше се замислила. Бързаш ли? Можем ли да повървим заедно минутка-две?
— Разбира се.
Пресякоха Пето авеню и влязоха в Сентръл парк, където поеха по пътеката, обикаляща езерото.
— Последния път, когато те видях, още работех във фирмата си — каза Дан.
Над тях се издигаха широките зелени корони на дърветата, а по асфалта играеха слънчеви зайчета.
— Не практикуваш ли вече?
— Тук-там. На фондовата борса се печелят повече пари — рече той и се изсмя рязко. — Докато не рухне, разбира се. Справях се там доста добре. Бях на гребена на вълната. Имах собствен самолет. „Фалкон“. Но нали знаеш, отдето дошло, там и отишло…
— Съжалявам — прошепна тя.
— Никак не ми се иска да моля — каза той. — Знам, че мина много време, а хората не обичат да се ровят в миналото, но сега съм изпаднал в голямо затруднение. Спомням си какво се опита ти да направиш за бащата на Реймънд, затова си помислих…
— Какво имаш предвид с това минало време? — попита тя.
Беше дала на Пол Русо двайсет хиляди долара в брой, за да помогне на бащата на Реймънд, когато научи от Дан, че бил изпаднал в сериозни финансови затруднения.
— О, мислех, че знаеш — каза Дан, погледна я, мушна ръце в джобовете си и се извърна.
— Какво?
— Той… ами, нали знаеш какъв беше бащата на Реймънд?
— Беше? Починал ли е?
— През онази зима. След като говорихме. Спрели му отоплението.
— Но Пол Русо трябваше да му предаде парите. Анонимно — рече Лексис, спря се и улови ръката на Дан.
Дан сви рамене.
— Той беше горд човек, Лексис. Даже прекалено горд.
— Русо — рече Лексис, — този кучи син.
Тя поклати глава и се намръщи на развълнуваната повърхност на езерото.
— Съжалявам. Не знаех какво е станало — рече Дан и я поведе за ръка. — Слушай, мога да сключа една много изгодна сделка. Точно тя ми трябва, за да се оправя, но банките сега са до една изплашени, а аз… знам, че мъжът ти и Боб Рангъл са доста близки и се питах дали ще имаш нещо против, Лексис… Само да мога да си уредя среща с него. Някой да му припомни факта, че бях доста щедър спомоществовател на кампанията му. Ще е достатъчно. Е, това е. Искаш ли да ти взема един хотдог?
Бяха стигнали до края на пътеката, до входа към Пето авеню. Лексис поклати глава:
— Не, благодаря.
— Аз ще си взема. — Дан се обърна към продавача: — И една кока-кола. Искаш ли кола?
— Не, благодаря — рече тя. — Разбира се, че ще говоря с Франк за теб, Дан. Имаш ли визитка или нещо такова, та да мога да ти позвъня?
— Ето — каза той и извади малкото картонче, заедно с банкнота от десет долара, която подаде на продавача. — Ей, не искам да си мислиш, че съм те проследил специално след това ваше събрание. Просто имах работа насам и си помислих…
— Не, няма нищо — отвърна Лексис. — Ще се опитам. Само дето Франк е толкова зает.
Дан захапа сандвича си, по устната му потече струйка горчица. Сви рамене.
— Е, каквото направиш… Всичко ми е ясно. Миналото понякога… е свързано с неудобства.
— И е безвъзвратно отлетяло — добави тя, усмихна се едва-едва и махна за такси.
— Така е — рече Дан, отвори й вратичката на таксито и облиза горчицата от устната си.
— Но това не значи, че не мисля за него — каза тя, докато се качваше. — Напротив. Мисля за него всеки ден.
24
Лестър бързо ми показва как да въртя парчето свредел, като използвам за дръжка малко дървено блокче. Резултатът от цяла нощ труд бе една малка дупка в стоманата. Когато го питам за ножовката, той ми обяснява, че я изхабил почти изцяло, докато работел по капака на шахтата. Не ми е необходимо много време, за да осъзная, че дванайсет месеца е един разумен срок за пробиването на достатъчно голям отвор, през който да се промъкнем.