Преди да дойда тук лежах осемнайсет години в затвора. Откакто започнахме да дупчим, е изминала малко повече от година. Последната седмица минава като един миг. Лестър ми казва да не ям много. Колкото по-слаб съм, толкова по-лесно ще се промъкна през дупката. Това не е проблем. И без друго не съм гладен.
Време е.
25
Сърцето ми бие в гърдите като полудяло. Поглеждам през рамо към прозореца. Не виждам нищо, освен едва доловимите очертания на решетките. Няма луна. С Лестър постоянно шепнем, но тази вечер съскането ни почти не се чува. Леглата ни са натъпкани със смачкани вестници. Запазили сме кичури коса, които сме залепили върху маските от папиемаше, които Лестър е боядисал така, че да приличат на нас. Всеки от нас има в джоба си водонепропусклива найлонова торбичка с малко пари, които Лестър е скътвал през годините и подробна пътна карта на центъра на Ню Йорк.
Чувам леко щракване на метал — Лестър е освободил капака на изходната ни „шахта“ от въженцето, което го държеше на място. Другите ръбове сме ги изпилили до гладко. Изпомпихме водата от тоалетната и я изляхме в мивката. Тръбата лежи на пода в ъгъла.
Лестър се вмъква в дупката и ми махва да го последвам. Гол съм, намазан целия с вазелин. Подавам му дрехите си, след което навирам глава в дупката заедно с дясната си ръка. Лявото ми рамо се заклещва и усещам „захапката“ на стоманата. От носа ми капва капка пот. Извивам тяло и от гърлото ми се изтръгва тих стон. Лестър ми дава знак да пазя тишина и прошепва, че всичко ще бъде наред. Да се отпусна.
Усещам докосването на изкривените му пръсти по главата и по гърба си. Обръща ме внимателно, както един акушер ще извади бебето, и ме измъква през дупката. И бедрото ми се заклещва, но само за миг. Вече съм навън. Изправям се бос върху тясната решетка на металната пътечка. Отдолу се надига вонята на отходен канал, но духът ми литва високо. Стоя там, омазан и гол в този нов свят. Иска ми се да вдигна ръце над глава и да изкрещя, но вместо това набързо се обличам.
Лестър носи парче черна хартия, което залепва върху дупката. Вече сме в пълен мрак, но само за няколко секунди. Лестър държи в ръка малка крушка, която е свързана с тиксо към батерия тип D. В този мрак тя хвърля достатъчно светлина, за да виждаме лабиринта от тръби и кабели и въздухопроводи, които стърчат от килиите и от двете страни на мостчето. Тази бъркотия от механични вени е висока колкото пететажно здание.
Лестър започва да се спуска в тясното пространство между тясното мостче и килиите. Аз го следвам и той насочва глезените ми, както ми бе казал, за да мога да намеря опора, където да стъпя без да вдигам шум. Въпреки че Лестър ме е предупредил да не го правя, аз все пак поглеждам надолу. Мазната вода е много далеч под нас и се питам дали ще мога да се сдържа да не повърна, когато спусна крака в мрака.
Скоро чувам Лестър да шляпа тихо долу. Опората за краката ми е добра, но когато ми остават метър и половина до долу, сграбчвам една гореща тръба и изгарям ръката си. Сподавям вика си, но скачам и шумно изплясквам в канала. Изправям се и запушвам с ръце устата си, но повръщаното си намира процепи и драйфам още десет секунди, преди най-сетне да успея да овладея спазмите. Лестър ме гледа втренчено с онези негови огромни очи, уголемени още повече от лещите в този мрак. Примигва и аз поклащам извинително глава. Той вдига глава към пустото мостче и започва да гази към другия край на блока.
Трудно се върви, тъй като калта от утайките сякаш засмуква обувките ми. Лестър прави големи крачки, при които коленете му за малко излизат над мазната воня. Стомахът ми отново се бунтува. Мисля си, че няма да мога да издържа нова конвулсия, но виждам тухления тунел, осветен от импровизираната лампа на Лестър.
Той спира и се потапя в мръсната пяна. Излиза с обущарски чук и ми го подава да го видя. Широко ухилен е. Изкачваме се в тунела и пълзим по песъчливия му лайнян под. Оглеждам се за шахта, но виждам само гладката повърхност на утайките. Лестър спира рязко и се обръща.
— Какво правим? — питам.
— Трябва да сме я отминали.
Главата ми се замайва от онзи познат стар страх. Сърцето ми се разтуптява още по-силно. Изведнъж тунелът ми се вижда прекалено тесен.
— Какво искаш да кажеш? — питам. — Как така?
— Шахтата е тук — отвръща той. — Просто съм я подминал.