— А аз си мислех, че ти си я откопал.
— Това беше преди две години, момко. През зимата водата тук се вдига високо и оставя подире си нови утайки. Точно зад теб. Там. Копай.
Завъртам се и се опитвам да изгреба с нокти меката глина, драскам като куче, докато най-накрая пръстите ми напипват тухлите под нея. Вонята отново ме атакува.
— Тухла е — казвам и тонът ми е рязко повишен.
— Продължавай.
Късчета кал прелитат в тунела и се размазват по ронещите се стени.
Пръстите ми са така изтръпнали, че не ги чувствам. Сега опират о нещо по-твърдо от тухлите.
— Мисля, че я намерих.
— Ето, използвай това — казва Лестър и ми подава чука.
Вкарвам раздвоения му тънък край в процепа на старата стоманена плоча. Сърцето ми забавя биенето си и сега дишам по-леко. След минути съм разкрил капака над цялата шахта. Пак с изтънената част на чука го повдигам и го отмествам встрани. Отдолу ни лъхва хладен въздух — от обширно празно пространство, в което отеква ехото от капеща вода.
— Трябва да има заварени стъпала — казва Лестър и гласът му издава главозамайването му, когато мушва лампата в дупката.
Виждам долу още вода. Вонята е още по-силна, но не и толкова остра. Виждам ръждясалите стъпала, които стърчат от тухлената стена. Докато се спускам към резервоара, ръждата от стъпалата се люспи под пръстите ми и ръцете ми почервеняват.
Водата е студена и стига до коленете ми. Лестър се спуска бавно и заедно зацапваме по дължината на старата пещера. Стените са бъкани с паяци, които пълзят и бягат от светлината на мижавата ни лампа. Плъх изписква и се покатерва на козирката над нас, хвърля шепа прах в светлинното зарево.
Стигаме до края на водоема и там има други стъпала, които водят към черната дупка на водопреливната тръба. Събраната във водоема вода била използвана за тоалетните на женския затвор. Когато през влажния сезон резервоарът се напълвал, излишната вода се изтичала към преливника на Оуаско. Лестър твърди, че след като затворът бил преустроен през 1930-а, се наложило да построят нова стена над тази преливна тръба, тъй като женският затвор си стоял в първоначалния си вид до 1934-а.
Изкачваме се и влизаме. Тръбата е дървена. Тясна, но гладка, със съвсем малко пясъчни утайки по дъното. Диаметърът й е шейсет-седемдесет сантиметра. Достатъчно, за да се намъкна в нея, без да заклещя раменете си. Пълзим доста време. Единствената воня вече идва от дрехите ми. Въздухът вътре е застоял, но хладен. На мижавата светлина на крушката на Лестър виждам само на метър пред себе си, тъй че не се блъскам в купчината натрошени тухли и прах, но когато я виждам, сърцето ми се свива.
— Запушен е — изсъсквам.
— Казах ти, че е — отвръща Лестър. — Ще трябва да копаем.
— На какво разстояние?
— Не е много голямо.
Започвам да изтеглям парчета тухли и ги прокарвам под корема си, след което ги изтласквам с колене и крака към Лестър. След известно време тръбата зад нас вече е почти запушена. Лестър се отдръпва назад, разхвърля боклука под себе си, дава ми повече пространство да копая.
В ума ми водят битка паниката и надеждата. Опитвам се да подсиля волята си със сладките изображения на свободата. Разходка по плажа, пясък по палците на краката ми. Лунна пътека, която танцува върху водата. Вкусът на дебел бифтек, червено вино и хаванска пура. Но омразата е онази, която надделява и ме бута напред. Куршумът, който ще нанижа в главата на Франк Стефано. Хленчът на Рангъл. Писъкът на Вилей. Перфектното отмъщение.
Продължавам да копая.
Трябва вече да сме на около шест-седем метра от първата „тапа“. Приглушените ни прокашляния се всмукват от тръбата и наносите от пясък и земя. Ръцете ми са изтръпнали напълно.
Лестър се прокашля:
— Момче, трябва да се връщаме.
Чувам го, но не възприемам чутото.
— Реймънд — казва той, — няма да успеем. Навън е вече светло. Ще трябва да се върнем.
— Почти стигнахме — казвам и продължавам да ровя с ръце в праха и тухлите. — Би трябвало да сме стигнали.
Лестър улавя глезена ми. Усещам силата на старческите му ръце, които стискат сухожилията ми и спират притока на кръв. Раздрусва крака ми и аз спирам да копая.
— Не, стига, по дяволите — казва той и думите му прокънтяват в тишината. — Необходима ни е нощта. Чакал съм твърде дълго за всичко това, момко. Трябва да се върнем.
Лестър пуска глезена ми. Светлинката потреперва и започва да намалява. Чувам го как се гърчи по-надолу по тръбата. Продължавам да копая, но скоро настъпва пълен мрак и усещам как земята се опитва да ме смачка от всички страни. От гърдите ми се изтръгва вик и изпълзявам бързо назад и се плъзгам надолу.