Лестър ме чака в резервоара. Когато падам в студената вода, той кима веднъж и се обръща да върви. Стигаме до подземието под желязното мостче, което води към килията ни и Лестър ми показва един кран, който стърчи от тръба, прокарана покрай бетонната стена. Отваря го и изплакваме вонята и калта от телата и от дрехите си.
Тъй като по-голямата част от вазелина се е изтъркала, за мен ще бъде по-трудно да се промъкна през дупката към килията, затова аз тръгвам първи. Лестър успява да ме избута навън само с едно одраскване на рамото, което кърви. През прозореца отвъд решетките ни се процежда дневна светлина, но навсякъде все още е съвсем тихо. Лестър наглася стоманеното парче и отходната тръба от тоалетната отново към стената. Оплаква се тихо от болки в ръката. Помагам му да запълни пукнатините с боя за обувки.
Събличаме дрехите си и навличаме резервните. Лестър изплаква мръсните в останалата ни от деня кофа топла вода, след това ги напъхва в торбата за пране и я мята в ъгъла. Аз се изкатервам до леглото си и го чувам да изпъшква и да се свлича на пода.
Преди да изкрещя за помощ, се оглеждам панически.
Чува се бъркотия, викове.
Откарват Лестър в затворническата болница.
По-късно един тъмничар ми казва, че е претърпял инфаркт. Не знаели колко време ще остане в болницата. Можело и изобщо да не оцелее. След два дни в тревожно очакване, сержантът, начело на отряда ни, ме вика при себе си. Казва, че на следващия ден ще бъда преместен в нова килия — сам. Ако Лестър оцелее, можем да подадем молба за нова двойна килия, когато възникне подобна възможност. Ако умре, ще си остана в своята единична килия.
Нощта идва и аз лежа буден, а в главата ми се въртят мисли от следния род: ако Лестър умре, може да минат десет или двайсет години, докато изникне възможността да се сдобия със собствено парче свредел. Дори ако оцелее, когато новите затворници заемат тази килия, те със сигурност ще открият дупката. И или ще я използват, или ще докладват за нея. Ако я използват и намерят отворената шахта, маршрутът ще бъде разкрит и запечатан завинаги. Ако докладват за дупката в килията, двамата с Лестър ще прекараме следващите три години в карцера.
И ето до какъв извод стигнах:
Ако изчакам, най-вероятно и двамата ще останем в Обърн до края на живота си.
Ако тръгна сам, би могло и да успея.
26
Отварям очи и виждам „Люлката“. Когато Лестър ми я показа за първи път, платното не ми говореше нищо. Някаква симпатична барокова картинка с меки цветове. Розова рокля. Широк сноп светлина, процеждащ се през синьо-зелените дървета. Изискана обувчица, която лети във въздуха. Млад мъж в храстите, който гледа възхитен. По-стар възпитан господин, който забавлява красивата млада жена. Но след като започнах да се вглеждам, не след дълго разбрах какво представляваше платното. Картина на предателството.
През последната година използвах картината да захранва тайно омразата ми към хората, които ме предадоха. Светлината, която се процежда през прозорчето, е доказателство, че аз поне не предадох приятеля си, въпреки че това може да ми коства всичко. Търся в себе си макар и малка следа от задоволство. Не знам защо, но не намирам нищо подобно. Аз съм един празен гроб.
Дупката за бягството зад тоалетната е толкова голяма, че направо ме заболява сърцето.
Протягам ръка и пъхам пръсти под ръбовете на картината и металния таван, след което откъсвам репродукцията. Хартията се къса на ъгълчетата, където е била залепена с тиксо. Разтварям пръсти и я смачквам на топка, която после хвърлям на пода.
Всичко в тази килия без втория ми комплект дрехи принадлежи на Лестър. Казаха, че някой щял да се погрижи за вещите му. Не съм решил дали да си извоювам отново правото да се върна в карцера, или не. Осъзнавам, че се наслаждавам на малките свободи, с които свикнах. На слънцето. На дъжда по лицето си. На дългите разходки в двора. На книгите. Въпросът е следният: доколко мога да бъда в безопасност без Лестър?
Скачам долу и навивам всичко в дюшека си. След закуска мятам рулото на рамо и един надзирател ме съпровожда до блок Д. Без Лестър се чувствам като гол.
Когато първият тъмничар зад бюрото вдига глава, виждам, че това е Синята брада. Косата му е по-дълга и е замазана назад с помада, ала малките му очи продължават да проблясват.
— Виж ти, виж ти — казва той, — големите бикове сумтяха и потропваха тук тази сутрин, сякаш подушили разгонена кошута. И май са били прави.
Дългите му космати пръсти се плъзгат по листа със заповедта за преместване, а жълтият му изострен нокът се спира на средата на страницата. Обръща глава и извиква високо към групата надзиратели, които стоят на прага.