— Онзи в седемнайсета готов ли е да тръгва? — пита. — Тук имаме ново момиче.
Поглежда ме похотливо и казва:
— Знам, че ще поискаш двойна килия, след като решиш кой ще бъде новият ти татко, но се надявам засега да харесаш новия си дом.
Един тъмничар приближава и казва:
— Ъ-ъ-ъ, Марти. Седемнайсета още не е готова. Градинският маркуч казва, че не ще да си тръгва.
— Ами кажи на Градинския маркуч, че ще дойда да го погъделичкам по гъза със сопата си — казва Синята брада и слага ръка върху палката си, сякаш да покаже, че говори сериозно.
— Вече му го казах.
— Ами тогава изкарай го с газ копелето — казва Блубърд.
— Ще трябва първо да се обадим на лейтенанта.
— Аз ще го направя — казва Синята брада. Вдига брадичка нагоре, взема слушалката и набира номера.
Гледа свирепо надзирателя, който ме е довел и казва:
— Заведи я тази обратно в килията й в блок А, докато дезинфектирам оная въшка.
А на мен казва:
— Не се безпокой, госпожичке. Ще ти приготвим стаичката съвсем скоро. Защо не излезеш и не си пийнеш нещо край басейна?
Връщам се през двора в килията си и разгъвам дюшека. Лягам и забивам поглед в тавана, празен, само с четири ъгълчета от репродукцията. Решил съм, че следващият ми разпит от страна на Синята брада трябва да изпрати ясно послание към целия затвор. Нищо няма да ми струва да го връхлетя през писалището. Ще завъртя главата му в ръце като пъпеш, ще строша врата му и ще прекъсна гръбнака между третия и четвъртия прешлен. Щом ще ходя в карцера, поне да го направя със стил. Когато изляза — ако изобщо изляза от карцера — ще съм доста сигурен, че след подобно нещо, едва ли някой ще ме закачи.
Тъкмо обмислям как ще го осъществя технически, когато чувам дрезгавия глас на Лестър в дъното на коридора. Скачам долу и се улавям за решетките. Той се тътри бавно към килията ни и си бъбри с тъмничаря.
— Отвори първа — извиква високо тъмничарят.
Отдръпвам се назад.
— Отвори първа.
Решетките вибрират и вратата се отваря. Лестър застава там. Огромните му очи са лъскави и пълни със сълзи.
— По-късно, Джим — казва той на тъмничаря със задавен глас.
Пристъпва вътре и решетките се затварят с бръмчене. Разтваря ръце, пристъпва към мен и ме прегръща. Туфите бяла коса ме гъделичкат под брадата.
— Глупав кучи сине — казва той и гласът му се заглушава от ризата ми. След това ме отблъсва.
— Трябваше да изчезнеш.
— Аз… не можах.
Лестър поклаща глава и сяда на ръба на леглото си, смее се тихо и в същото време плаче.
— Ти си принц, момко — казва той и вдига глава. — Досущ като моето момче.
— Опитаха се да ме преместят — казвам. И моите очи се навлажняват. — Без малко да ме няма. В блок Д, но килията не беше готова. Казаха ми, че си щял да умреш.
— Иска им се — отвръща той. — На щата много му се ще да му освободя леглото си, но има да взема.
— Добре ли си?
Лестър замахва с ръка във въздуха и отвръща:
— Дребна работа. Ще надживея доктора. Случва се понякога. Седни.
Сядам до него и той плясва ръката ми между своите длани.
— Тази вечер — казва, — бягаме. Този път ще успеем.
— Боже мой, Лестър. Ами мен почти ме бяха преместили. Разбираш ли? Изкараха ме от килията. Пък тогава някакъв въшльо с прякор Градинския маркуч решава, че не иска да напусне килията си…
— Не знам, за Бога, момко — казва Лестър, — но съдбата… Това е друга история. И онова, което ти стори… Тази лоялност… Но все пак ще трябва да се разделим, когато излезем — продължава Лестър, — макар и не задълго.
— За какво говориш?
— Говоря за баснословно богатство — отвръща той и друса ръката ми, а очите му горят като ме гледа. — Говоря за това, че ще го поделя с теб, момко. Аз… не знаех преди. Дори след всичко, което преживяхме. Парите въздействат върху хората, а и ние ще сме навън. Нещата ще се променят.
Очите му се изцъклят и той гледа към отсрещната стена така, сякаш гледа към океана. Разказва ми за стара хижа в Адирондак, построена от Томас Дюрант на езерото Кора — тя изгоряла до основи в края на деветнайсети век. Лестър купил през 1964-а единствената оцеляла сграда — хижата за гости.
— До там се стига само по вода, а сградата е с каменни основи — като крепост Суха като барут. Прекрасна температура. Петнайсет градуса посред лято и посред зима. Превърнах я в огромно хранилище — продължава Лестър. — Докарах ключар от Балтимор и двама майстори на котли от Пеория. Подът е петсантиметрови дъбови дъски, а за да разбиеш ключалките ще ти трябва динамит.