— И какво има там?
Лестър снишава глас и се навежда към мен. Големите му очи примигват и той се взира в здрача.
— Почти всичко, което съм откраднал — отвръща. — Възнамерявах да живея скромно и да работя двайсет години. След това щях да продам всичко и да се оттегля в Нова Зеландия. И пак ще го направя, но не ми трябва всичко. Едно връз друго сега трябва да е на стойност около един милиард.
— Милиард?! Имаш предвид девет нули?
— Там има цяла влакова композиция с неща от Лувъра, които Хитлер се опитал да превози от Париж до Берлин. Но не успял — казва Лестър. — Цели десет години ги крадох и сега ти давам половината от тях…
— Какво можеш да направиш с тези неща? — питам.
— Можеш да ги продадеш.
— На кого?
— На „Сотбис“, на „Кристис“. Ще се обадя на директора по изящните изкуства. Случва се непрекъснато. Той ще изпадне в ярост, но след седмица ще ми се обади някой, който, не щеш ли, търси тъкмо онова, което имам.
Лестър ми обяснява точното местоположение на хижата и как да проникна в хранилището. Има две резета като на банкови трезори. Комбинацията се получава като се вземат числените стойности на всяка от буквите в името на сина му — Сет Коул — и се извадят от петдесет за първата буква и по низходящ ред до 43 за последната.
— Не че нещо ще ми се случи, момко — казва той и ми показва онези свои развалени зъби, — но знае ли човек? Може само един от двама ни да успее да избяга и ако това си ти, не искам да излезеш навън гладен.
Лицето ми пламва и аз полагам другата си длан върху неговата и се запъвам, не знам какво да кажа.
— Ако искаш да направиш нещо — казва той и кима, сякаш може да чете мислите ми, — то обещай ми следното: че ще използваш това съкровище за себе си. За да започнеш нов живот. Че ще оставиш миналото зад гърба си, момко. Ще го оставиш да умре.
Вцепенявам се.
Лестър навежда леко встрани главата си, сякаш е дочул някакъв лек шум. Гледа ме така известно време, след което въздъхва и казва:
— Не, това май няма да стане.
— Няма нищо — продължава той и ме потупва по ръцете. — Обичам те така, както обичах моя Сет. Безусловно, затова такъв ще е и този подарък. Прави с него каквото щеш. Няма аз да решавам.
Казвам му какво мисля, но то излиза като едва разбираемо мрънкане.
— Какво? — пита той.
— Ти каза „съдба“ — отвръщам. — Това е моята съдба, Лестър. Просто е тя.
Когато пада нощта, ние поемаме отново надолу към тунела. Само след няколко минути прахта в него става влажна. Бавно ручейче тече по тръбата. Гърлото ми се свива, като си представям как водата нахлува и ни смива обратно към водоема. Поточето е с постоянна сила, но не се надига повече от десетина сантиметра.
За по-малко от час откопавам последния слой подгизнал нанос. Чувам вечерната песен на реката и усещам нахлуващия хладен въздух. Лестър изгася мъждивата си лампа, но в отвора е заклинен голям камък. Колкото и да се опитвам, не мога да го избутам настрани с голи ръце, а и чукът не ми върши работа.
С Лестър изпълзяваме назад в преливната тръба, след това се преобръщаме с краката напред. Аз се претъркулвам по корем, запъвам ръце и рамене в дървените стени на тръбата. След това с все сила натискам с крака камъка. Той помръдва с половин инч при всеки тласък, но помръдва.
Камъкът дращи по пясъчното си легло. Чувам тихия кикот на Лестър, шепне нещо зад гърба ми. Сърцето ми ще се пръсне, краката ми горят, но за по-малко от две минути съм избутал камъка достатъчно настрани, за да можем да се промъкнем навън.
Не спирам да се порадвам. Не виждам звездите, нито вишките, нито вертикалната плоскост на стената, която се простира надалеч в нощта. Погледът ми е фиксиран върху мрака около мен, докато се плъзгам бавно над скалите и потъвам в бързата вода на дълбоко езеро.
Вече съм свободен.
27
Плувам напряко на течението, а не се спускам по него. Такъв е планът. Онези ще ни търсят надолу по течението. Ще затворят всички пътища около града и ще свиват кръга, докато ни намерят. Никой не е успял да избяга от Обърн след построяването на новата стена през трийсетте години. Ще се вдигне шум до небесата.
Плуването напряко на течението изисква големи усилия. Когато напипвам каменистото дъно под краката си, се обръщам да потърся Лестър. Водата се плиска около мен и ме тласка с постоянна сила. Виждам, че Лестър пляска с ръце и крака. Шумът от загребванията му се надига над постоянното съскане на водата, обмиваща камъните. Вдигам очи към вишката. Тя ни гледа като безчувствено монолитно око на фона на звездите. Не се вижда сянката на тъмничаря. И другите кули — общо са три — са сякаш пусти.