Съдба.
Обикалям къщата, газя през храсталаците и пълзя в тревата. На фона на бученето на язовира чувам само някъде да свири радио, други признаци на живот няма. Вземам от въжето официална бяла риза и износени шорти в защитен цвят, свивам ги под мишница и бързам към лодката. Развързвам скифа и греба тихо покрай къщите. Когато вече съм заобиколен само от дървета, дърпам стартерната корда и отпрашвам.
Носът на скифа най-накрая заорава в дъното и аз изскачам от него. Виждам следващата язовирна стена, не е тъй висока като първата, но когато излизам от другата й страна, съзирам онова което търсех досега. Заливче. Яхтклуб. Десетки лодки, зачохлени в очакване стопаните им да ги изкарат в езерото за еднодневно забавление. Чувам смях и подушвам дима на лагерните огньове на отпускарите. Събувам затворническите си панталони, обличам новите дрехи и навивам ръкавите на ризата, след което прекосявам двора на яхтклуба, все едно, че съм негов член.
Намирам една лодка, която прилича на онази, която някога имах — безпалубна „Фор уинс“, махам покривалото й пред очите на хората от другата страна на тясното заливче. Да се запали двигателят накъсо е по-лесно, отколкото с тежките инструменти на баща ми, когато бях хлапак. Двете жици се виждат под арматурното табло. Светвам ходовите светлини, давам назад, за да изкарам лодката от хелинга й и махам на веселбарите, докато излизам от заливчето в езерото.
Бодната повърхност е гладка, понасям се по нея като призрак, сякаш едвам докосвам водата — летя през нощта. Хълмовете са тъмни, тук-там се виждат пръснатите светлини на водни къщи. Спирам за няколко минути по средата на езерото, за да се съблека и да измия мръсотията от тялото си. Вятърът скоро ме изсушава и спирам отново, за да се облека. Езерото Оуаско е дълго четиринайсет мили, затова след половин час вече навлизам в последното заливче, където са се сгушили весел ресторант и бар.
В това няма нищо случайно. Лестър бе научил от един електротехник за това място, наречено „Скара Каскада“ в края на езерото. Планът ни беше аз да осигуря транспорта до това място. Което да е хем открито, хем невидимо. Трябваше да оставя Лестър на автогарата в Бингхамптън. Лестър, моят приятел.
Тук във водата се вдава дълго мостче. Повече от дузина лодки са навързани за него, блъскат се лекичко в автомобилните гуми, поставени пред стоманените пилони. Тишината отстъпва място на постоянния шум от човешки гласове и смях, както и от вибрациите от музиката на бандата на име „Дъ Уъркс“. Знам това, защото на задната стена на едноетажната светлосиня сграда е опънат транспарант: „ГРИЛ „КАСКАДА“ КАЗВА „ДОБРЕ ДОШЛИ“ НА „ДЪ УЪРКС.“
Тясното мостче води право към рампата, по която човек стига до верандата на „Каскада“. Облаци мушици се вият около малките фенери, заковани за оградата, която отделя ресторанта от съседните вили. Оранжевите дъски на верандата са нови, върху тях са поставени тъмнозелени пластмасови масички и столове с подхождащи им по цвят квадратни платнени чадъри. Тъпкано е с народ. Проправям си път през тълпата, като леко поклащам глава в ритъма на музиката, като всички останали, влизам вътре и поемам към бара.
Изваждам от джоба си торбичката с парите на Лестър и картата и измъквам една двайсетачка от 1973-а година. Барманът прилича на огромен плюшен мечок с моржови мустаци и светлозелени очи в дълбоки торбички. Дори при този пушек в бара, пак мога да подуша стария дим от пури, с който са се пропили дрехите му през всичкото това време, прекарано зад бирените кранове.
— Имате ли пшенична бира? — питам.
Той се намръщва и клати глава, сякаш изобщо не разбира за какво говоря.
— „Льовенбрау“, например?
Той ми се усмихва накриво и казва:
— А не искаш ли да заемеш и джипа ми „Форинър“? Хайде, приятел, имам си работа.
Виждам логото на „Бъдуайзър“ на дръжката на една от помпите му и поръчвам бутилка от тази бира. Той бръква в хладилния шкаф, отваря бутилката и я поставя пред мен. Посочвам му двайсетачката и оставям рестото на плота, както правят всички. Оглеждам се, залепил устни о гърлото на шишето. Вляво от мен са двама здравеняци по потници, ниско подстригани по военному, с големи татуировки. Вдясно е една двойка около петдесетте, облечени с кожени панталони и жилетки. Мъжът е с дълга посивяла коса, завързана на конска опашка, а косата на мадамата му е зле изрусена и разрошена от вятъра.
Пред тях има купчинка дребни банкноти и монети, две бутилки бира, за чиято марка не съм и чувал, и тежка верига с комплект ключове. Достатъчна ми е само минутка, за да разбера, че са почти мъртво пияни.