Нанасям няколко бързи удари с крака и го улавям за шията. Едновременно стискам и завъртам и след по-малко от десет секунди борба Джордж рухва по лице.
Скачам на крака. Готов.
Бонапарт махва с револвера си към мен и казва:
— Вземай си проклетия мотор и се разкарай на майната си от този резерват.
До Масена са само десет мили, но нямам намерение да яздя в пикнята на този тип.
— Можеш да задържиш мотора — казвам и се обръщам да си вървя. — Краден е.
— Ей — извиква Бонапарт, — ти да не би наистина да си от нашите?
— Обади се в управата на резервата — казвам и спирам, за да го погледна в очите. — Името на майка ми е Марта Сейнт Клеър. А аз съм записан като Бягащия елен.
Едното ъгълче на устната на Бонапарт леко се повдига недоверчиво. Или му е забавно?
— Искаш ли работа, бърза пара?
— Каква работа?
— Каквато току-що свърши — казва той и кима към Джордж, който вече е седнал и разтрива врата си.
— Трябва да се настаня някъде — отвръщам, — и то по-надалеч от полицията на бледоликите.
— Единствената полиция тук съм аз — казва Бонапарт. — Ние сме суверенен народ.
Той напъхва отново револвера си в колана на дънките и се качва на удължения пикап. Аз сядам до него. Джордж се настанява на предната седалка заедно с другия дългокос бияч, чието име е Бърт. Коремът на Бърт се тресе и му е трудно да не се усмихва, въпреки че Джордж го гледа свирепо.
На другия ден в „Уотъртаун дейли таймс“ излиза едрозърнеста снимка на Лестър и една моя фотография отпреди двайсет години. В дописката се говори за опита за бягство, за това как Лестър бил убит и че търсели моя труп надолу по течението. Като цяло новината е третирана като второразредна, публикувана е отделно от дописките за събитията в Северния окръг. Във всеки случай Бонапарт и хората му изглежда не си падат по четенето, а и косата ми сега е по-дълга, отколкото на снимката. Но въпреки това нахлупвам шапка тип Бъфало Бил с ниско спусната над челото периферия.
Акуесасните ме настаняват в един фургон с Бърт — едър мъж с дебели кръгли бузи и очи, присвити в постоянна усмивка. Фургонът му е стар модел — с аеродинамични форми — и прилича на сребрист пъпеш, скътан в гнездо от високи бурени и храсти. Малък е, но е чист, с две малки спални и собствен душ и тоалетна, свързани със септична яма, която трябва да се изпомпва веднъж месечно. Бърт ме оставя насаме през повечето време, освен когато се опитва да ме накара да участвам в едно от двете му любими занимания — пиенето на бира „Молсън голдън“ и борба с палци.
Един ден чета репортаж в „Ню Йорк таймс“ за решението на съдия Вилей във Втори апелативен съд относно браковете между хора с еднакъв пол, когато Бърт влиза с бутилка „Молсън голдън“. Предлага и на мен една и аз вдигам глава да му кажа, че приемам. Когато Бърт вижда вестника, лицето му потъмнява и той прави крачка към мен.
— Познаваш ли този човек?
На снимката в горния ляв ъгъл на страницата е къдравият нисичък съдия Дийн Вилей.
— Познавах го преди много години — отвръщам.
— Приятел?
— Враг.
— Добре — казва Бърт и чертите на лицето му омекват малко, но тонът му си остава мрачен. Отива до хладилника и се връща с бутилка бира за мен.
— Ако получа тази възможност — казва той и се отпуска върху износения шезлонг, — ще го убия, нищо, че е съдия.
Бърт ми разказва историята на по-малкия си брат, който живеел и работел в Уотъртаун и за пътуването, което двамата предприели един уикенд, за да идат на гости на приятели в резервата Онондага, че да гледат шампионата по боулинг на ЕйБиЕй в Сиракюз. След финалите се отбили в някакъв бар в Саут сайд и там брат му се сборичкал с някакви местни. След боя двамата решили да поемат на север, вместо да прекарат нощта с приятелите си в резервата. Върнали се в апартамента на братчето в Уотъртаун и там се установило, че кой знае как по време на битката братчето загубило ножа си — автоматичен нож с никелиран череп.
На следващия ден дошли полицаите да го арестуват за убийството на мъжа, с когото се сбил. Вилей обвинил братчето въз основа на хипотезата, че след боя то причакало убития, докато се връщал у дома си и го намушкало петнайсет пъти с този никелиран автоматичен нож, който захвърлил на местопрестъплението.
Бърт бил единственото му алиби и шанс да докаже невинността си. На процеса Вилей буквално разкъсал Бърт на части, но съставът от съдебни заседатели не произнесъл присъда. Но през нощта след показанията на Бърт брат му се обесил в ареста.