— Не знам дали ще имам тази възможност — казва Бърт и става да донесе още две бири, — но ако я получа…
Бонапарт не е шефът, но той върти нещата: казиното, салоните за бинго с големи залози и контрабандата на цигари, прехвърляни през реката от Канада, където данъците са достатъчно по-ниски, за да направят това начинание свръхдоходоносно. Бонапарт пренася и по малко марихуана за региона на Адирондак, но този пазар не е голям и мисля, че той и хората му сами изпушват по-голямата част от печалбата.
Плащат ми в брой всеки петък. Отиваме в голямата съвременна къща на Бонапарт, която гледа към реката, и той се смее, докато ми плаща със стодоларови банкноти, които можело и да са истински, но можело и да не са, след като не мога да установя разликата. Повечето от хората му ядат, пият, пушат, проиграват на комар изкараните пари, но изглежда не ме презират за това, че спестявам и прекарвам повечето от свободното си време в четене под голата крушка, която виси над дивана на Бърт. Името ми еволюира от Бягащия елен през измисленото от Бонапарт Бързите пари до Бързата книга.
Има един акуесаснец на име Андре, който е един от лейтенантите на Бонапарт и след време двамата с Бърт ни пращат с него да събираме парите от наркотиците. Тези обиколки не са по вкуса ми, тъй като се налага да излизаме от резервата, но тук не е демокрация и нямам право на глас.
Андре е млад мъж, само на двайсет и пет години. Има гладка кожа и е хубавеляк, с големи кръгли очи и прав тесен нос, с лъскава черна коса, подрязана на черта току над яката му. И той е наполовина индианец като мен и с черните косми по ръцете и краката си прилича повече на бял, отколкото на индианец, но никой не споменава това. Андре свири на китара и страстта е оркестърът му, но парите си печели от злонравието си. Затова тъкмо него Бонапарт изпраща да събира парите от бледоликите.
Носи се слух, че е пребил собствения си баща с щанга за вадене на гуми. Факт е, че го е правил на мнозина други бледолики и не ми е нужно много време, за да разбера, че Андре харесва работата си, че винаги влиза в дадена ситуация с горещото желание да донесе неприятности.
Една нощ засичаме един дилър на марихуана в хижата му току до Лейк Плесид. Когато нахлуваме, онзи тъкмо е разсъблякъл онова момиче, водачката на мажоретките на местния отбор върху дивана и се готви да я почва. Снася набързо парите, които дължи, но Андре го хлопва по тиквата с дръжката на пистолета си, сграбчва момичето за китката и го повлича пищящо към банята.
Слагам ръка върху рамото на Андре.
— Хайде — казвам и преди да успея да мигна, колтът му 45-и калибър е зареден и дулото е завряно в лицето ми.
— Не ме докосвай, шибан книжен червей — съска той. — Никога не ме докосвай.
— Тръгваме си — казвам, без да се отместя.
Момичето се освобождава, изтичва в спалнята и затръшва вратата. Андре ми се усмихва накриво.
— Изнасяй задника си навън и чакай, докато свърша тук — казва той, — инак Бърт ще трябва да почиства мозъка ти от стената с хартиени салфетки.
Изобщо не трепвам:
— Хайде, давай. Ще спестиш и на мен, и на маса други хора куп неприятности. Получихме онова, за което сме дошли.
— Бум! — изкрещява Андре и дръпва пистолета.
Аз стоя и го гледам, а той се разсмива и ме потупва по гърба. А на Бърт после ще каже:
— Тук си имаш един истински побърканяк, знаеш ли? Надявам се нощем да заключваш този луд човек в стаята му.
Тръгваме си заедно с парите, Андре ме е прегърнал през рамо. След това Бонапарт започва да ни изпраща с Бърт сами. Андре се държи добре, когато сме заедно, но му нямам доверие и не мога да се избавя от чувството, че един ден, когато съм със свален гард, той ще ми стори нещо лошо.
29
Слънцето вече бе залязло. Навън се чуваше приглушеният шум от клаксони на такситата и спирачките на камионетките, движещи се по Парк авеню. Лексис стоеше в мрака. Едва доловими форми се очертаваха на картината пред нея. Когато за пръв път изпадна в транса си, имаше достатъчно светлина. Тя чу да викат името й някъде далеч навътре в апартамента. Остави четката си върху палитрата.
Допи наполовина празната си чаша с шардоне, след което съблече престилката и пооправи предницата на пуловера си. Франк я чакаше в преддверието, държеше в ръце палтото й от норки с три четвърти дължина.
— Но Франк — рече тя. — Отиваме на футболен мач.
— Ще побързаш ли?
Той миришеше силно на одеколон „Куул уотър“, а черният цвят на меката кожа на палтото му си отиваше с колана и с обувките му. Копринената му риза и вълнените панталони също бяха черни. На кутрето си носеше златен пръстен с трикаратов диамант.