Един мъж с кафяво велурено сако, прегърнал жена си, го изгледа. И прошушна под носа си:
— Какъв простак!
— Този Алън е толкова добро дете — каза жената и поклати глава.
— По нищо не прилича на баща си — добави мъжът й.
Лексис мушна ръце в джобовете на палтото си и извърна глава.
Франк се върна със зачервено лице и каза:
— Сега вече е готов.
Поведе Лексис към най-горния ред и каза на неколцина по-възрастни хора да се посвият малко и да направят място за родителите на куотърбека.
— Франк — рече Лексис.
Той отвърна прекалено високо:
— Какво? Тези надути сноби нямаше дори да попаднат в първенството, ако не беше моето момче. И затова могат да посместят малко задниците си.
Лексис стисна устни и се извърна отново. Франк започна да оглежда с бинокъла си публиката и да търси скаутите на колежанските отбори. Лексис си мислеше, че на почивката би могла да прескочи до колата да удари още едно.
— Ето — каза Франк, все така високо, улови я за ръка и посочи: — Онзи е от „Сиракюз“, а там има един от „Пен стейт“.
Лексис погледна и кимна, след което бързо насочи вниманието си към Алън, щом отборът се разби на групички подир загрявката. Алън започна да подава пасове към посрещаните, като облизваше пръсти, преди да хвърли.
— Виж му ръката — каза Франк.
— Ти не си играл като куотърбек, нали, Франк? — попита Лексис, почувствала леко главозамайване.
Франк й хвърли един бърз поглед, след това вдигна отново бинокъла към очите си.
— И аз имах много здрава ръка — каза той. — Досущ като него. Но тъй като бях много едър, ме слагаха на крилото. Това е единственото, което е взел от теб. Очите и тази негова конструкция.
Лексис само кимна.
30
Третото ни самостоятелно „инкасаторско“ пътуване с Бърт ни отвежда до един стар, преустроен хотел на езерото „Ракет“, на име „Брайт сайд“. Проучих картата преди да тръгнем и видях, че езерото Кора е наблизо и ни е попътно. Аз шофирах стария форд бронко на Бърт, а той спеше, опрял лице на прозорчето, когато отбих от магистрала 29 и поех по „Ънкъс роуд“. Когато спрях пикапа, Бърт се почеса по главата и разтърка очи. Късен следобед е и слънцето свети, духа топъл ветрец, но аз изваждам фенерче изпод седалката и го пъхам в джоба на панталона.
— Малко се пообърках — казвам.
— Няма нищо — отвръща той. — И без туй трябва да се изпикая.
Бърт слиза и поема към храстите. Аз слизам по черния път, който води към водата и усещам уханието на борови иглички. Струва ми се, че виждам на отсрещния бряг на езерото, под сенките на няколко високи дървета, очертанията на хижата, за която Лестър ми бе говорил. Малко по-нататък на моя бряг има обрулено от ветровете мостче и вързан за него скиф. Придържам се близо до камъните край брега и оглеждам новия къмпинг, очевидно построен на мястото, където е била вилата на Дюрант. Вторник е и краят на сезона, затова не се учудвам, че няма никакви признаци за човешко присъствие.
Вече съм на половината път да пресека езерото, когато Бърт се появява на брега.
— Какво правиш, бе, мамка му? — пита той, сбрал длани на фуния пред устата си.
— Мисля, че знам къде се намираме — отвръщам. — Имах един приятел, който бе собственик на онова място отсреща. Само ще хвърля едно око.
Бърт свива рамене и откъсва тънко клонче от едно дърво. Очиства го от листата и започва да сече семенниците на високата трева, която расте на брега. Знам, че като се върна, ако му предложа борба с палци, той дори няма да е запомнил това място.
Хижата е с хлътнал покрив и под сянката на дърветата мирише на влага. Площадката пред входа е обрасла с мъх, гората е настъпила към нея с няколко фиданки. Ключът в найлонова торбичка е заровен в основата на една колона. Изравям го с един плосък камък и отключвам тежката входна врата. В дъното на кухнята е килерът. С доста усилия отмествам лавиците. Изглеждат приковани и, досущ както се чувствах в затвора, ме обзема опасението, че съм станал жертва на измама. Докато се боря с дървената рамка, по ръцете ми избива тънък слой пот. Най-накрая ръждивите панти изскърцват и поддават, а зад лавиците се разкрива вратата на банков сейф.
Завъртам топката на вратата и с удивление откривам колко гладко се задвижва тя след всичките тези години. Изщраква и завъртам втората топка, докато и тя не изщрака. Светвам фенерчето и влизам в хладното сухо пространство, което е заето с тесни дървени сандъчета, подредени покрай стените като книги на лавица. Сърцето ми се разтуптява, когато виждам металните касетки върху една лавица в дъното. Когато ги отварям, дъхът ми секва.