Отразена светлина блещука към мен в хиляди различни нюанси. Тук има рубини и смарагди с големина на орехи, но най-вече диаманти — инкрустирани в пръстени, висящи от огърлици, или поставени в скъпоценни корони. Мушкам четири от най-големите камъни в джоба си.
— Мамка му! — изригвам и сядам на ръба на една лавица с етикет „Пикасо“.
Осветявам с фенерчето пространството около мен. Сандъче подир сандъче върху лавиците, на три реда до масивните греди на тавана. Ако не друго, Лестър очевидно бе подценил стойността на съкровището си.
Седя така няколко минути, докато отмине замайването ми, след това прекосявам отново езерото и се връщам при Бърт.
— Намери ли го? — пита той.
— Кое?
Той свива рамене, хвърля настрани шибалката си и казва:
— Онова, което търсеше.
— Аха — отвръщам и нахлупвам периферията на шапката си над очите. — Намерих го.
— Баба ми казваше, че когато си намерил онова, което търсиш, е време да почнеш да търсиш нещо ново — казва Бърт.
Слънцето вече залязва, когато спирам стария форд бронко пред едно място, наричано марина „Бърд“. Един възрастен мъж ни дава под наем увеселителна лодка до края на деня и ни снабдява с карта на езерото. Улавям го, че разглежда косите ни. Тази на Бърт е завързана на дълга конска опашка, а моята се спуска до раменете. Все още не съм свикнал с начина, по който белите гледат на индианците и усещам как съм стиснал здраво устни. Той поставя върху картата кръстче на мястото, където се намира „Брайт сайд“ и ни казва да следим за навигационните буйове.
— Цялото езеро е осеяно със скали — казва и се насилва да се усмихне. — Приятно изкарване.
Продължавам да държа наведена главата си, но хващам щурвала. Бърт навлича спасителна жилетка — така прави винаги, когато преминаваме в Канада с лодка. Лек бриз се носи откъм залеза и къдри водата. Тук-там светват светлините на крайбрежни вили, но по-голямата част от брега остава тъмна.
„Брайт сайд“ е истински динозавър. Голяма и стара сграда, на която липсват някои части. Хангарът за лодки е изграден от голи траверси. Докът се простира от ронещия се бетонен пирс, обрасъл в зелен мъх. Самият хотел е наскоро боядисан, но изглежда така, сякаш тъкмо се е посъвзел от земетресение. Лесно е да се види, че онзи, който го държи, си докарва допълнителни приходи, като продава малки торбички „трева“.
Завързваме лодката и вече сме прекосили половината морава, когато някой излиза на верандата и се затичва към нас. Вдигнал е ръце над главата си, сякаш ще се предава. Взирам се в полумрака изпод периферията на шапката си и сърцето ми сякаш спира на място.
Ухилена глупаво пред нас стои приведена и сбръчкана версия на Пол Русо. Торбичките под зачервените му очи сега са по-тъмни, раменете му са увиснали и приведени напред. В опит да ограничи плешивостта си, той си е пуснал дълъг кичур боядисана в черно коса, която е прехвърлил през темето си от едното ухо до другото. Дрехите му са такива, сякаш ги е поръчвал по каталога на „Ел Ел Бийт“.
— Здравейте, момчета — казва той с престорена веселост. Хриптящият глас, който сякаш се губи изпод този огромен нос, премахва и последното съмнение, че това е човекът от моето минало. — Имам някои гости във фоайето. Удобно ли е да говорим тук?
Забелязвам с периферното си зрение, че Бърт ме гледа, но главата ми продължава да е склонена под широката периферия на шапката, а устата ми е затворена. Бърт пристъпва от крак на крак.
Русо се засмива нервно, изсумтява и казва:
— Знам, че сте дошли за парите, момчета, и аз съм събрал повечето от тях. Ето, тук са…
Изважда от джоба на панталона си дебела пачка и започва да брои банкноти от по двайсет долара.
Цялото тяло ме боли. Толкова много ми се иска да му покажа лицето си. Да видя как ще се опули. Да подуша как подмокря гащите, когато види призрака си. Да се насладя на приглушените му писъци, когато го отвеждаме в средата на езерото, където мога да го удуша с голи ръце, след което да завържем котвата за врата му и да го потопим завинаги. Знам, че можем да го направим. Но ще бъде прекалено лесно.
Това е първото ми изпитание.
31
Вторият ми живот започна, когато се родих от тръбата на онази затворническа килия. Това е прост живот, с една-единствена цел. Урокът, който съм усвоил от предишния си живот, си остава, но ги няма разпилените интереси. Аз съм тук, за да окървавя меча си с цялата онази бъркотия, която унищожи Реймънд Уайт. Вече не съм той, вече не съм и Бягащия елен, нито Бързите пари, нито Бързата книга. Шегата свърши.