Ще взема името на сина на онзи мъж, който ме дари с този втори живот. Няма да съм прекалено възбуден или импулсивен. Във вените ми ще тече лед, защото вече съм бил мъртъв. И сега ще се превърна в Сет Коул.
Ето това си казвам.
Вземам парите, стиснати между пръстите на Русо и се обръщам да си вървя. Обещавам си обаче, че времето му скоро ще дойде.
— Кажете на Бонапарт, че скоро ще изплатя и остатъка — казва той подире ни и отново чуваме нервния му носов смях.
— Нали няма да го ликвидираме? — пита тихо Бърт.
Вече сме в дока и аз държа в ръце вързалата на лодката. Алуминиевите й понтони кънтят на кухо, като се удрят в дървото. Една жълта крушка в счупен глобус свети мъждиво и около нея се роят насекоми.
Бутвам шапката си назад и вдигам глава, за да може Бърт да вижда очите ми.
— Искаш ли работа? — питам.
Той се изкикотва и се оглежда.
— Какво искаш да кажеш? Аз си имам работа.
— Не искаш ли друга? Искаш ли да работиш за мен?
— Да не би да вземеш парите? — пита той и веждите му се събират.
— Ще ги върна — отвръщам. — Не се тревожи за това. Ще ги върна в двоен размер до края на седмицата. Искаш ли работата?
— Да работя за теб? — пита. — Само за теб?
— Само за мен.
— Да — отвръща Бърт, ухилва се широко, а цепнатинките на зениците му почти не се виждат над огромните му кръгли бузи. — Искам работата.
Протягам ръка и стискам яката му длан, след което се качваме на лодката.
Шофирам цяла нощ, за да стигнем досами предградията на Ню Йорк сити, където се просваме в един мотел в подножието на планината Беър. Спим докъм десет часът сутринта, след това отиваме в Манхатън. Бърт чака в пикапа, докато аз отивам в магазина на „Зеня“ на Пето авеню и с парите на Русо си купувам черен костюм, обувки, риза и вратовръзка. Излизам на тротоара и виждам, че Бърт не може да ме познае без широкополата шапка и старомодните дрехи, които сега нося във фирмената торбичка на „Зеня“.
Завивам зад ъгъла, където се подстригвам за сто долара, купувам на улицата един фалшив часовник „Картие“, след това карам Бърт да ме откара до един бижутериен магазин на 49-а улица. Там изтъргувам камъните си с един стар евреин, който ми дава куфарче, наполовина пълно с чисто нови стотачки, с бандероли от тънка хартия, върху които пише 10 000.
Старикът ме поглежда само за миг изпод черната си филцова шапка и през дебелите лещи на очилата си, преди да ми каже къде мога да се сдобия с фалшиви документи за самоличност. Следващата спирка е на гарата „Уест Юниън“, откъдето мога да телеграфирам на Бонапарт за това, че напускаме с най-голямо уважение и да му изпратя парите на Русо плюс още толкова като лихва, че сме ги използвали един ден.
Хапваме по един огромен сандвич в деликатесния магазин „Кац“, след което подкарваме бронкото отново към района на магазините за дрехи, където навярно са приключили с изготвянето на документите ми. Срещу десет хиляди долара получавам валидна шофьорска книжка от Мисисипи, членска карта за обществената библиотека на Оксфорд, карта за социално осигуряване — всичко това на името на мъртвия и отдавна забравен син на Лестър. Давам на човека една от пачките със стотарки, получени от търговеца на диаманти, след това двамата с Бърт напускаме града.
Наемаме няколко хлапака от един познат на Бен от казиното „Търнинг стоун“ в индианския резерват Онейда, съвсем наблизо до Ютика в западна посока. След това вземам под наем влекач с двайсет и четирифутов закрит прицеп и купувам три ръчни радиостанции, както и извънбордов мотор „Джонсън“ с мощност шест конски сили. Часът е десет, тъмно е като в рог, вятърът обещава да докара дъжд, когато поставяме двамата хлапаци с радиостанции на пост покрай „Ънкъс роуд“.
Необходими са ни четири часа да прехвърлим съдържанието на хранилището в камиона. През последния час завалява. Давам на всеки от двамината хлапаци по десет стотачки и те са ухилени до ушите по целия обратен път до „Търнинг стоун“. След като ги оставяме там, Бърт и аз тръгваме по обратния път към Ню Йорк сити и спираме, когато стигаме до мотел в покрайнините на Хамилтън и бързаме да влезем вътре и да избягаме от плющящия дъжд.
На следващия ден небето е ясно. Намираме един здрав на вид склад в новите предградия на окръг Берген, току до границата с щата Ню Джърси. Необходими са ми три дни, за да продам един Сезан за триста и петдесет хиляди. Знам, че се минавам, но това е само една картина, а аз искам да замина за Лос Анджелис, за да започна своето превъплъщение.