Използвам двата месеца, необходими за възстановяването ми от пластичната хирургия, за да се дообразовам. Лестър вече ме е информирал за начина на придвижване на редките и изчезнали произведения на изкуството и бижутата. Срещам се с купувачи от Япония, Германия, Франция, Англия и Индонезия. Сдобивам се с няколко кредитни карти, както и с брокерски банкови сметки.
Изпращам Бърт обратно в Ню Джърси да наеме скромно жилище до мястото, където са складирани картините ми. Аз самият трябва да се отбия на едно място и искам да го направя сам. Слизам от самолета в Сиракюз с вдигната глава, сигурен съм, че не могат да ме разпознаят. Очите ми завинаги ще си останат кафяви като течен шоколад — като тези на Реймънд Уайт, но кожата около тях е опъната. Брадичката ми е по-широка от неговата, а носът ми — по-малък и по-прав.
Щеше да бъде глупаво да се върна преди тази пластична хирургия. Също тъй глупаво щеше да е и да се опитам да се свържа с баща си. Сигурен съм, че Реймънд Уайт още се издирва и че не е минало достатъчно време властите да престанат да държат под око единствения му близък човек на този свят.
Като приближавам до пропускателните пунктове на летището, вдигам глава, за да ме „види“ камерата. Преглъщам слюнката си и бързо изваждам портфейла с документите от вътрешния джоб на сакото, преструвам се, че съм възхитен от съдържанието му, докато минавам през охраната и пункта. Мушвам обратно портфейла в джоба на сакото си и оглеждам тълпата хора, които чакат да посрещнат приятели и членове на семействата си от полета, с който пристигнах. Чувствам се самотен, като гледам възбудените им лица и виждам как погледите им се плъзват покрай мен.
Вече съм долу и на опашката пред бюрото на компанията за коли под наем „Хърц“, когато виждам двама униформени полицаи да крачат към мен. Лицата им са непроницаемо бетонни, оглеждат терминала. Когато очите на единия с кестенява къса подстрижка срещат моите, той потупва партньора си и двамата се запътват към мен. Сърцето ми ще се пръсне, мускулите ми се напрягат. Оглеждам се. Наоколо се тълпят достатъчно хора и мисля, че ще мога да изляза от сградата, но нямам представа къде да бягам оттам нататък. Сигурно ще трябва да отмъкна нечия кола. И ще последва бясно преследване, което навярно ще завърши с куршум в тила ми. И преди да успея да реагирам, те са пред мен.
— Извинете — казва късо подстриганият, — вие ли сте Сет Коул?
— Да.
Ченгето се усмихва многозначително и казва:
— И аз така си мислех. Изпуснахте портфейла си на горния етаж.
И ми го подава. Протягам ръка и го вземам. Гледа ме втренчено и усмивките им започват да се топят. Когато най-сетне преодолявам напрежението, аз им благодаря, после им благодаря отново и отново. Усмивките им се възвръщат. Кимат и си тръгват.
Наемам един кадилак и потеглям към дома на баща ми. В буренака, с който е обрасла пощенската кутия на двора, има смачкана табела с обявление на агент за недвижими имоти. Стискам здраво волана и ускорявам по баира, чувам дрънченето на камъчета по дъното на автомобила, докато се оглеждам да зърна очертанията на къщата между дърветата. На подходната алея няма никакви возила, купчини опадали миналата есен листа са се насъбрали в ъглите на верандата. Една разкъсана мрежа за прозорци се ветрее леко на вятъра.
Топъл октомврийски ден е. Циганско лято. Потя се под мишниците и подушвам необичайната миризма на молци в задушния въздух. Надничам през прозорците и паяжините. Нищо познато не виждам в мебелировката. По мръсния под са пръснати строшени детски играчки. Духът ми се повдига, когато чувам рева на експлозия, който се носи над върховете на дърветата откъм кариерата. Прескачам стъпалата и поемам с пълна скорост около хълма — кадилакът вдига подире си прашна диря в жегата.
Старият фургон, използван за офис, е потънал и се е скрил в море от фиданки и високи треви, но виждам в кариерата да мърдат мъже със светлозелени предпазни каски. Старият товарач със счупен гръбнак лежи като куп ръждясало желязо край пътя, но виждам пред себе си нови жълти машини да пъплят като чудовищни бръмбари. Очевидно тук се печелят пари и съвсем не е невъзможно баща ми най-сетне да е изплувал на повърхността.
Не го виждам, не виждам и Черната костенурка, но има един мъж с разтворени върху предния капак на пикап шевролет чертежи, който очевидно ръководи работата. От ушите му се подават жълти запушалки против шума. Косата и мустаците му са покрити с прах, досущ както беше и при баща ми. Поглежда ме иззад предпазните си очила и се намръщва.