— Тук се ходи с каски — казва той. — Кой сте вие?
— Аз… — казвам и прехапвам език, толкова близо бях да изтърся, че съм Реймънд Уайт, — търся Кевин Уайт.
— Кого? — пита техническият ръководител и сякаш набрашнените му вежди се сбират.
Един мъж със сив работен комбинезон и загрубяла кожа заобикаля пикапа откъм моята страна и казва на началника:
— Онзи, дето е бил собственик на това място. Спомняш ли си? Дето измръзна до смърт?
— Тук ме хвана на тясно — казва началникът, бутва назад зелената си каска и избърсва потта от челото с опакото на ръката си.
Главата ми е празна, чувам шум като от водопад. Имам чувството, че не мога да остана прав и ще падна.
— Ей, приятел? Добре ли си?
— Сигурен ли си? — питам. — Познаваше ли го?
— Всъщност не — казва по-възрастният. — Просто си спомням, че четох за това във вестниците. Не съм сигурен, мисля, че беше през 1990-а, четох, че му спрели тока по средата на януари. Не си бил плащал сметките, писаха. Но и електрическата компания си го отнесе…
— Спомням си, защото момчетата се будалкаха, като започнахме да работим на това място — продължи той и кимна към ръждясалия товарач на пътя над нас. — Имаше един стар индианец, който наобикаляше насам…
— Черната костенурка?
— Да, мисля, че така се казваше. Той също почина, скоро след това. Както и да е, той казваше, че понякога можел да се види призракът на Кевин Уайт на онзи стар товарач. Е, това ги побърка. Нали ги знаете каменарите какви са?
— На половината в главите им камъни се търкалят — каза началникът.
— Казват, че това не била лоша смърт — продължи по-старият. — Първо ти става много топло, а после просто заспиваш.
Чувам го, но не мога да откъсна очи от стария товарач, потрошен и ръждясал. Въздухът над седалката трепти и аз присвивам очи, търся очертанията на силуета му. Но това е само топлината от кафявия метал и буренака, която се издига към по-хладните места в синьото небе. Приисква ми се и омразата ми да си намери такъв отдушник.
Баща ми вече го няма. Няма го дори призракът му.
32
Когато се връщам, снегът в северната част на щата Ню Йорк вече е натрупал доста. Толкова много време ми отне да превърна съкровището на Лестър в огромен портфейл от пари в брой, акции и ценни книжа. Бърт ме вози в черен линкълн навигейтър и му се налага да включи двойната предавка веднага щом напускаме „Трууей“. Кишата от навалелия сутринта сняг е петнайсетина сантиметра дълбока. В краката ми е куфарче с един милион долара в брой и купен на улицата „Смит & Уесън“ .357-и калибър с монтиран заглушител.
Косата на Бърт вече е късо подстригана, облечен е със скъпо жълто-кафяво палто, с което изглежда дори още по-едър, отколкото е. Аз съм облякъл черен кожен тренчкот, който не държи толкова топло като неговото палто. Но отива на шофьорските ми ръкавици и на черната брада и мустаци, които съм си пуснал. Косата ми е все още дълга, но е зализана назад върху черепа ми. Пол Русо е първият човек, познавал Реймънд Уайт, с когото ще се срещна отблизо и на светло.
„Бърдс“, същото място откъдето миналото лято наехме увеселителната лодка, през зимата отдава под наем снегомобили. Бърт се бе обадил предварително и две боядисани в червено и черно машини, сякаш излезли от „Междузвездни войни“ ни чакат на средата на изровения от автомобилни гуми сняг на паркинга. Небето е ниско и безцветно, а слънцето прозира зад него като размазано светложълто петно. Същият старик излиза от сградата и дъхът му се вие подире му. Дава ни шлемове и забелязвам, че се е вторачил в моите обувки марка „Ферагамо“.
— С тия ли ще карате? — пита и кима към обувките и тънкия панталон от костюма ми.
Не разбирам какво гледа. Нахлупил е рекламна шапка на „Валволин“, а носът и ушите му са червени като цвекло от студа. Нахлузвам шлема върху пригладената си коса и се качвам на снегомобила. Бърт натоварва двете ни пътни чанти и куфарчето ми отзад на своя снегомобил, след това изважда пари и плаща за наетите машини. Аз подавам газ и отнемам, докато той яхне своята машина, след това прекосяваме улицата и излизаме върху замръзналото езеро.
Върху откритите пространства завъртам здраво ръчката на газта. Машината трепери и се люшка, носи се, сякаш останала без управление. Снежни кристалчета проникват под шлема ми. Поглеждам скоростомера. Стрелката сочи над осемдесет мили в час и усещането за скоростта разтуптява сърцето ми.
Има и други снегомобили, подредени на брега пред стария хотел. Три комина бълват тежък сив дим. Вътре е топло и аз подушвам аромата на канела и на горящи дърва. Русо ни посреща като плясва с ръце. Облечен е със зелен пуловер с ивица изплетени в бяло северни елени на гърдите. Бледата му шия стърчи от яката на пуловера като дръжка на метла. Вените на големия му нос и дори стърчащите уши са ядно зачервени от алкохола, а дъхът му мирише на евтин скоч.