— Той ли ви каза?
— Казал го е на моя клиент.
Русо улавя с длани кръглото си лице.
— Трябваше да кажа нещо. Знам го. Но тогава бях пиян. Почти през цялото време. Не вярвах, че те наистина са възнамерявали да го… и когато аз…
Русо вдига глава, поглежда ме с кървясалите си очи и казва:
— Казвам ви истината. Уплаших се. И все още се боя… От тях.
— Ами баща му? — питам. — Не трябваше ли да му помогнете? Научих от пресата, че починал. Изключили му тока. На клиента ми са му казали, че вие би трябвало да помогнете на бащата на Реймънд.
— О, аз го направих — отвръща той. — Да не ме будалкате? Поне се опитах. Но онзи старик… никак не беше лесен. Не искаше помощ от никого.
— Откъде знаете?
— Имаше едно момиче. Лексис. Не знам колко знаете…
— Продължете.
— Тя беше гадже на Реймънд. А после, след всичко случило се, се омъжи за Франк.
— За мъжа, който…
— Да, така е, тя роди момче — продължава той. — Знам само, че тя дойде при мен с парите. Доста пари. Помоли ме да ги дам на бащата, но онзи дъртак… ами той не искаше и да чуе. Не искаше да вземе нищичко от никого. Реймънд, и той беше крайно упорит негодник и никак не бе трудно да се види от кого го бе наследил.
— Защо се страхувате още? — питам.
— Вие знаете ли кои са тези хора? — пита той и леко накланя глава.
— Ченге, което преуспява в бизнеса — отвръщам. — Политик, осребрил положението си на Уолстрийт.
— Ха, „преуспял“ в бизнеса ли? Онзи Франк късаше топките на всички, които се изпречваха на пътя му. Замеси се с големите босове в Атлантик сити. Притежава няколко казина и хотели и прочее. „Преуспял“? Сигурно има сто милиона, а Рангъл навярно притежава още повече. Шеф е на някакъв фонд или нещо такова, ама и той не вземаше пленници в битките, в това мога да ви уверя. Две големи риби, това са те. Опасни за здравето, дори за здравето на готин адвокат като вас.
— Но нещата не са потръгнали толкова добре за вас — казвам и се оглеждам.
— Е, не е чак толкова зле. Само дето през зимата е студено…
Поглеждам към огъня в камината и бавно кимам:
— Уф, кого, по дяволите, будалкам? — въздиша той. — Пълен батак е. Ако нямам споразумение всеки ден през следващите два месеца да идват хора със снегомобили, шибаната банка сигурно ще ми отнеме тази дупка. И може би ще ми направи услуга. Мисля си да пусна слух за някакъв призрак. Понякога това привлича хората.
— Но продавате и наркотици — казвам и погледите ни се срещат.
— Ей, кой си ти, бе мамка му, дето си дошъл тук? — кипва той, изправя гръб на стола си, смръщва нос и погледът му нервно щъка към Бърт.
— Имало е и друг мъж — казвам, пренебрегвайки разширените му ноздри. — Името му е Дан Парсънс.
— Да бе, в сравнение с него аз съм самият цар Соломон — отвръща онзи и си играе с кутийката марлборо.
— Което означава?
— Ами изритаха го от собствената му шибана юридическа фирма — казва Русо. — От голямото добрутро. „Парсънс и Траут“. Дан Парсънс това, Дан Парсънс онова. Е, вярно, платиха му, но го отстраниха. От собствената му фирма. А не бе сторил нищичко друго, освен да подава обжалвания от името на Реймънд Уайт. Но си мисля, че точно там сгази лука. А после пък вложи всичките си пари в оная тъпотия с борсовия бум на електронните компании. Направи сума пари, а след това ги изгуби всичките. Чичо Сам — както и данъчните — не получиха своя дял и доколкото чух, напоследък имал неприятности.
Погледът ми отново е привлечен от огъня. Една цепеница стърчи под странен ъгъл. Върхът й пулсира в свиреп оранжев цвят. Гледам, докато тя не рухва във въглените и не изчезва в пепелта под решетката.
— Колко пари са необходими това място да влезе в добра форма? — питам. — Че да можете да спрете да продавате марихуана на дечурлигата?
— Дечурлига ли? Трябва да видите какви ги забъркват тези малки копелета.
Гледам го известно време, без да коментирам.
— Ами… — казва той, кръстосва ръце и се смръщва там, където брадата му преминава в шията, — не знам. Ако имах, да речем… двеста хиляди долара. Тогава бих бил в добра форма. Така ще си изплатя заема и бих могъл да отида за една седмица на почивка през февруари в Дейтона или някъде другаде. Мамка му, тази шибана зима никога не свършва.
— Двеста хиляди, значи.
— Е, вие попитахте.
Бръквам в куфарчето и бутам револвера настрани. Изваждам двайсет пачки от стотарки и ги слагам на масата.
— Подарък — казвам, — от Сет Коул. В памет на Реймънд Уайт… За да обърнете нова страница в живота си.
— Ей — казва той, докато посяга към парите. — Да не ме будалкате нещо?