— Не — казвам, — не ви будалкам. Парите са ваши.
— Трябва ли да ги декларирам?
По устните ми пробягва усмивка и казвам:
— Можете да правите каквото си пожелаете. Ваши са. Не е необходимо някой да знае откъде са дошли.
— Ей — възкликва той и надниква иззад капака на куфарчето, докато го заключвам, — колко има там?
— Бяха един милион — отвръщам. Ставам и щраквам ключалките.
— Ами ако бях казал, че ми трябва един милион?
— Тогава щях да ви ги дам всичките — отвръщам. — Но съм упълномощен да ви дам толкова, колкото са ви необходими, за да вкарате бизнеса си в ред, за да можете да живеете един честен и почтен живот. Надявам се, че сега ще го сторите.
— Можех да се възползвам от всичките — рече той и гласът му се надигна заедно с тялото му от стола. — Наистина. Просто не исках да изглеждам алчен, но истината е, че ми трябват.
— Щом не сте искали, недейте.
— Какво?
— Да бъдете алчен — отвръщам и си тръгвам.
33
Когато се събуждам, все още е тъмно. Вземам душ и се преобличам.
Отварям енергично вратата и Бърт — който играе ролята на куче пазач, — пада гърбом в стаята. Изругава и мигновено стисва дръжката на пистолета глок, затъкнат в колана му.
— Аз съм — казвам. — Спокойно.
Дъските скърцат под краката ни, инак няма никакъв друг шум. Вятърът е стихнал. Навън е мраз. Ниският таван от сиви облаци е осветен от заревото на изток. Прекосяваме замръзналото езеро и оставяме машините си на празния паркинг на „Бърдс“, след това нареждам на Бърт да кара към Сиракюз. След почти три часа спираме за закуска пред закусвалнята „Космо“ до университета и аз поръчвам омлет с броколи и сирене. Това е ястие с вкус от един друг свят.
Бърт пита дали може да си вземе един сандвич толкова рано сутринта и сервитьорката с обеца на носа свива рамене и казва „Защо не?“ Навеждам се извън сепарето и питам касиерката дали може да ми даде телефонен указател. Тя се усмихва и го изважда изпод тезгяха.
Бърт скача да вземе указателя, но когато сяда, го оставя в скута си, вместо да ми го подаде и казва:
— Мога ли да те помоля за нещо?
— Разбира се.
— Ти вече взе парите — казва, — но защо не направиш с тях нещо за забавление.
— Що за въпрос е това?
— Не искаш ли?
— Може би, когато приключа с онова, което трябва да свърша — отговарям, — ще отида в Дисниленд.
— Баба ми казваше, че дори един велик вожд трябва да се посмее, инак духът му ще се смали.
Усмивката му е крива и той протяга месестата си длан през масата и пита:
— Искаш ли да се сборим?
Поемам ръката му и го подмамвам към бърза победа, но се изплъзвам в последния миг, след това приковавам палеца му и бързо броя до три.
— Играем до най-много победи от три игри — казва той. — Човек никога не може да спечели война само с една битка, а аз държа телефонния указател.
Бие ме два пъти подред, смачква палеца ми и се смее гръмогласно, след което шляпва телефонния указател върху масата.
Дан Парсънс фигурира в указателя на друг адрес в Скениателис. На улица „Елизабет“. В хубав квартал, но далеч от бялата му къща в стил „Крал Джордж“ на брега на езерото. Има и офис с адрес на улица „Фенъл“. След като закусваме, поемаме към Скениателис, където дърветата в селото са замръзнали, а всички къщи и сгради са нахлупили нови снежни шапки.
Офисът на Дан е на гърба на стария автосервиз на Траболд. Някой е преустроил бившата каменна ковачница и е направил ресторант на партерния етаж. Спираме на общинския паркинг зад всички магазини и други сгради. Един прегърбен старец с канадка и тежки ботуши за сняг, рине закачулен стълбите, водещи към офисите.
Когато стигаме най-долу, забелязвам дупка в кадифените джинси на мъжа и казвам:
— Извинете, търсим офиса на Дан Парсънс.
Мъжът спира да рине сняг и се обръща. Това е Дан.
Лицето му е розово — или от студа, или от притеснение. По-голямата част от къдравата му коса е опадала. Носът му е още по-изпъкнал. Бузите му са увиснали от костта на челюстите, а бръчиците около очите са хлътнали от разочарование. Усмивката му е изчезнала.
— Аз съм — казва той, поглежда към Бърт, след което се залавя отново за лопатата си. — Ако изчакате една минута, ще приключа тук. Какъв ви е проблемът? Да не затваряме някоя заложна къща?
Поглеждам профила му, за да се убедя, че се шегува. Този мъж беше посредник в сделки за милиарди. А сега едно прилично затваряне на заложна къща може да донесе на човек най-много петстотин долара.
— Не — отвръщам. — Трябва да поговорим с вас за данъчните.