Той рязко извръща глава и очите му като че ли хлътват още повече. Стисва устни.
— Не приличате на федерални ченгета — казва.
— Не сме. Дошъл съм тук да помогна.
— Е, добре, нямам повече пари да ви платя — отвръща той, — тъй че, освен ако не сте от „Правна помощ“, можете да не си губите времето. Кога за последен път сте виждали адвокат, който рине снега от стълбите, за да си плати наема?
— Можем ли да влезем вътре? — питам.
Дан поклаща глава и бавно изкачва стъпалата. Улавя се за перилата с облечената си в скиорска ръкавица ръка, за да се подпира. Изритва част от снега на площадката и влизаме заедно в тесния коридор. Офисът му прилича на килер с писалище и телефон. Два стола са заклещени в пространството между писалището и отсрещната стена. На стената са окачени снимки на Дан и на жена му — повехнала, но все още миловидна и издокарана, — и на сина им, който вече е един симпатичен млад мъж.
След като Дан окачва канадката си на вратата, виждам, че яките му рамене са увиснали и са се заоблили, а коремчето му се е превърнало в увиснал тумбак. Носи стар блейзър от плат на рибя кост, който му е тесен в кръста, а под карирания му шал се вижда жълта вратовръзка от мек индийски плат.
Сяда с въздишка и посочва столовете. Двамата с Бърт сядаме.
— Какво желаете? — пита Дан.
— Както казах, дошъл съм да помогна.
— Как така?
— Колко дължите на държавата? — питам.
Кокалчетата на ръцете на Дан са подути и изкривени. Той се облакътява на бюрото и почуква леко по ръбовете на попивателната преса. Чувам отвън приглушеното дрънчене на камион за смет, който изпразва контейнера на тротоара.
— Кои, по дяволите, сте вие?
— Съжалявам — казвам и изваждам визитка от джоба си и я бутва през писалището към него. — Казвам се Артър Бел. Адвокат съм и имам клиент, който иска да ви помогне.
— Боб Рангъл ли? — пита той.
Трябва да преглътна с мъка, преди да река:
— Рангъл ли?
Дан свива рамене и отвръща:
— Не, не мисля. Беше конгресмен. Аз го издигнах на този пост, този кучи син и преди няколко седмици отидох в Ню Йорк да му поискам заем. Сега той управлява инвестиционен фонд.
— Не — отвръщам. — Нямам нищо общо с него. Моят клиент се казва Сет Коул. Бил е приятел на Реймънд Уайт.
— Какво? — възкликва Дан и присвива очи.
— Клиентът ми е прекарал известно време в затвора — продължавам аз. — Реймънд Уайт му спасил живота. Когато научил, че Реймънд е починал, клиентът ми поиска да направи нещо за хората, които са се държали добре с него.
— Реймънд е починал?
Кимам.
Погледът на Дан се замъглява, свежда очи към ръцете си. Стиснал ги е здраво една в друга, досущ като зъбите си.
— Никой не ми каза — изрича той, сякаш сам на себе си.
— Да, и навярно никой няма да го направи. Всъщност вие не сте били роднини.
Рязко вдига глава и ме поглежда. Намръщва се и проронва:
— Той беше… — Свежда отново поглед и добавя: — Но това няма значение, нали?
— Клиентът ми иска да изплати дълга ви — казвам. — Той е убеден, че Реймънд би желал това.
— Знаете ли, това съм го сънувал — отвръща Дан и масажира пръстите на едната си ръка с пръстите на другата. — Сънувал съм как почвам отначало. „Парсънс & Парсънс“. Синът ми ще бъде адвокат, знаете ли? — Господине — продължава Дан и вдига отново глава, — благодаря ви за посещението тук. Но аз им дължа тринайсет милиона долара… Имам застраховка за десет милиона и, честно казано, съм си мислил да покарам с превишена скорост, може би да се хакна в някой мост. Проблемът е, че жена ми ще продължи да дължи на онези копелета още три милиона и можете да бъдете сигурни, че онези няма да се пазарят.
— Господин Парсънс — произнасям равно, — Сет Коул ме е упълномощил да платя данъците ви изцяло.
— Ей, я се махайте от тук! — внезапно избухва той и поклаща възмутен глава. Надига се от стола си и почти успява да изправи рамене. — Кой ви праща?
— Повярвайте ми — казвам. — Тринайсет милиона за Сет Коул не са толкова, колкото за повечето хора. Коя е банката ви?
Той ме изглежда продължително. Издържам на погледа му, макар да се боя да не ме познае. Най-накрая кимва с глава и казва:
— В съседната сграда е.
— Да вървим. Сам ще се убедите.
Слизаме заедно по стълбите към задния вход и влизаме в едноетажния банков клон в съседство. Питам за телеграфен номер и се обаждам на Боб Манчини, моя човек в „Голдмън Сакс“. Момичетата в банковия клон чуруликат възбудени зад тезгяха, а управителят излиза от кабинета си.
— Какво става? — пита Дан.