Управителят клати глава. Ухилва се широко.
— Господин Парсънс, от „Голдмън Сакс“ току-що преведоха по сметката ви тринайсет милиона долара.
— Могат ли да си ги изискат обратно? — пита той и ме стрелва с поглед.
— Не, сър — отговаря управителят. — Парите са тук. И никой, освен вас, не може да ги изтегли.
Дан Парсънс надава вик. Сграбчва ръката ми и бързо и силно я разтърсва, след това изскача тичешком от сградата. Ние с Бърт също излизаме. Спирам на тротоара и докато Бърт изкарва пикапа от паркинга, гледам как Дан тича на зигзаг по улицата. Бърт ме взема и му нареждам да кара към улица „Елизабет“.
Къщицата, в която Дан живее, прилича на солница, но има голям еркерен прозорец към улицата. Спираме пред нея и аз свалям страничното стъкло на колата. Виждам през прозореца как Дан прегръща и завърта жена си. Виждам проблясването на сълзите, които се стичат по бузите му. Устата му е зяпнала в див смях, който не е нужно да чувам.
Вдигам стъклото и поглеждам напред — към заснежената улица с метър и половина „брегове“ от изринат сняг.
— Обратно към Ню Йорк, Бърт — казвам.
— Какво ще кажеш за Мики Маус и Космическата планина и тъй нататък?
— Не — отвръщам. — На теб ти хареса да се правя на Господ, нали? Да възнаградя верен приятел? Един благороден старик? Да осъществя сънищата му? Това наистина е като в Дисни уърлд. Поемаш в обиколката, първо те поуплашват, но накрая слизаш и получаваш захарен памук или близалка на клечка. Снимаш се със Снежанка. Но Господ си има работа и нощем. Господ е и съдия. Да, той възнаграждава добрите момчета, нали? Най-вероятно… А какво да правим с лошите?
— Господ е, който призовава. Добрите — те отиват в Дисни. А лошите?
Поглеждам Бърт в очите и отговарям:
— Лошите отиват в ада.
Книга трета
Възнесение
Беше дошло вече времето той да слезе при хората и да приеме ранга, влиянието и властта, която голямото богатство дава в този свят.
34
Знам, че човек като Франк Стефано не може да стигне дотам, докъдето е стигнал, като е съсипал само един човек. Хората като Франк са тумори. Те се хранят от всичко свястно, което е в досега им. Те са по-лоши от паразитите, които охранват само самите себе си. Туморите като Франк стават все по-силни и по-силни, докато могат да направят метастази. Те създават други тумори, които също растат и процъфтяват. Вилей. Рангъл. Русо. Сигурен съм, че има и други.
Наемам „Ванс интернешънъл“ — частна детективска и охранителна агенция, създадена от каймака на Сикрет сървис, ФБР и четирите военни разузнавания. Давам им пет милиона долара аванс, което привлича вниманието им. Те са моят диагностичен екип.
Ще се изненадате силно колко лесно е да се нахлуе в частния живот на хората. Не говоря за това да се сдобиете с телефонните разпечатки или с данъчните декларации, или пък да влезете в електронната им поща. Имам предвид да гледате и да слушате какво става в спалните им или около масата, където закусват.
„Ванс интернешънъл“ не се подчиняват на никакви закони. Те имат сътрудници, които са добре дошли в дома на Франк и Лексис, в домовете на Рангълови и на Вилей. Това се случва на всички американци ежеседмично. Отваряме вратите си на напълно непознати, даваме им достъп до тайните си места. Работници от кабелната телевизия. От сервизите за домакински електроуреди. Доставчика на дрехите от химическото чистене. Колкото повече пари имат хората, толкова повече натрапници им влизат в къщите.
Ако и това не сполучи, „Ванс“ си има други начини за проникване. Шперцове. Касоразбивачи. Дрелки и „диаманти“ за рязане на стъкло. Камери и микрофони с размера на връхчето на молив, които лесно се втъкват в стени и тавани. Малки предавателчета, които излъчват микровълнови дигитални данни до приемници, свързани с оптични кабели, водещи до наблюдателни станции, които прехващат всичко. След това „Ванс“ смесват всичко в една хубава супа.
В продължение на шест месеца те хроникират за мен не само всички симптоми на заболяването, но и цялата му патология.
Дали събирам информацията, защото искам да ликвидирам туморите по най-добрия начин, или защото търся оправдание за онова, което ще направя? Може би не се чувствам чак толкова удобно да замествам Господ — ролята, която се опитвам да играя. Гади ми се, че съм толкова слаб, но мисля, че това е истината. Дори след всичко, което ми се е случило, се нуждая и от още. Оправдание, за да взема решение. Обосновка, за да измоля освобождение от наказанието. Сякаш не съм получил достатъчно и от двете.