И точно както съм и предполагал, „Ванс интернешънъл“ изравят и други съсипани животи, освен моя. Но в ничия съдба нещата не са така тежки, както се случиха при мен. Освен в един случай. С едно момиче на име Хелена. Отначало реших да я издиря, защото можеше да изиграе важна роля в плана ми. Но колкото повече научавам, толкова повече се чувствам като че сме някак си свързани чрез загубите и чрез болката ни и се питам дали тя също ще може да отнеме остротата на самотията ми.
Късно лято е, когато я откривам в един мъжки клуб във Феърбанкс, Аляска. Тя е емоционално смачкана и наранена и е толкова язвителна, че е почти проклета. Не я виня. Била е продадена като проститутка още като дете. Използвали са я в снимките на някакви филми, а после просто злоупотребявали с нея. Била е на петнайсет години, когато е избягала от някакъв бардак в Западен Холивуд. Потрябвало й година време да се добере до Аляска. Място, за което си въобразявала, че е безопасно.
През седмицата тя танцува на работниците от нефтените кладенци и на рибарите, а в замяна на това собственикът на заведението й позволява да пее облечена през уикендите. Живее в едностайна хижа, която сама е построила. Има електричество, но тоалетната й е на двора. Първият път, когато приближих към нея на паркинга на клуба, тя извади 9-милиметров „Чийфс спешъл“ от чантичката си и го завря в ребрата ми.
— Използваш го понякога, така ли? — питам.
— Точно така, много си прав — отговаря ми тя.
Купувам клуба и го затварям. Необходими са още две седмици, за да я убедя, че намеренията ми са напълно сериозни.
Най-накрая я натоварвам в своя „Гълфстрийм-V“ и я откарвам в един апартамент, който притежавам в Найтсбридж в Лондон. Необходими са й повече от четири седмици, за да осъзнае, че наистина се намира в безопасност.
Започва да се разхожда с мен и да ме гледа в очите, а когато я завеждам на шоу на „Натън лейн“, близо до Пикадили, зървам усмивката й по време на първото действие. След представлението, когато излиза от лимузината и двамата поемаме по алеята към „Шепърдс маркет“, тя ме държи за ръка. Пийваме по едно в „Йе Грейпс“, след това отиваме зад ъгъла в един турски ресторант на име „Софра“. Сядаме край една маса до витрината, ядем шишчета печено агнешко със зеленчуци, после кафе и локум.
Очите й са тъмни, блестящи и дълбоки, обрамчени от дълги мигли, които хвърлят сянка върху лицето й, когато извърне поглед. Носът й е тесен и прав, въздълъг, без да бъде голям. Устните й са пълни. Не е висока, но фигурата й притежава съответните извивки, а коремът й е плосък. Навеждам се над масата й леко докосвам устните й със своите. Тя поглежда надолу и отмахва копринената черна коса от лицето си. Една сълза капва и се разплисква на ръба на чинията й.
— Ако можеш да имаш всичко на света — питам, — какво ще си избереш?
— Ама съвсем всичко ли?
— Съвсем.
Клепките й изпърхват и тя поглежда навън през витрината към един преминаващ пънкар с щръкнала коса, облечен в кожени дрехи със синджири.
Въздъхва и казва:
— Искам да бъда певица. Дива.
— Като Дженифър Лопес ли?
— Като нея — отвръща тя и ме поглежда отново.
— Добре — казвам, — ще се погрижа за това.
Не откъсва очи от мен. Едното ъгълче на устните й се повдига нагоре и тя казва тихо:
— Мисля, че говориш сериозно. А аз мога да пея, да знаеш.
Кимам в знак, че знам това:
— Не гледах само тялото ти.
— Но се иска нещо повече от това — продължава тя и се взира в огънчето на свещта, която гори в стъклото си до солницата.
— Само пари — отвръщам.
— Да — казва тя. — Много ми хареса как го каза.
— Казах го сериозно.
— Знам.
— Никой повече няма да те нарани — казвам й, протягам ръка и улавям нейната в дланта си. — Никой няма да те докосне. Кълна се в Бога.
Тази нощ се събуждам и я виждам да стои до леглото ми. Докосва бузата ми с опакото на пръстите си. Дръпвам чаршафите, тя се мушва под тях и се притиска силно към мен. Прегръщам я и я галя по тила, потъвайки отново в сън.
На сутринта се заключвам в кабинета си, облицован с ламперия, за да проведа няколко сериозни телефонни разговора. Повишавам тона и цената достатъчно високо, за да изтъкна доводите си и да получа резултати относно кариерата на Хелена. След това излизаме на разходка.
Между високите бели облаци небето е яркосиньо. Минаваме покрай Бъкингамския дворец с неговото море от червени и жълти лалета, позлатени статуи, каскадите на фонтаните и високата ограда от ковано желязо. Вървим под високите лондонски платани покрай езерото в парка „Сейнт Джеймсис“. Патици се гмуркат и пляскат в зелените треви, които се подават от тъмната вода. Ветрецът е топъл, сгурията хрущи под стъпките ни. Прекосяваме пясъчния площад, където се провеждат парадите на кралската конна гвардия, Хелена се притиска към ръката ми, когато спираме да погледаме смяната на караула и гвардейците с техните сини куртки и шлемове с червени пера.