Скоро минаваме покрай бронзовите лъвове под Колоната на Нелсън на Трафалгарския площад. Протягам ръка и прокарвам пръсти по студена метална грива. Големите черни таксита се носят покрай нас, приличат на миниатюрни камиончета за разнос на хляб. Когато изкачваме стъпалата на Националната галерия, аз бързешком поемам между колоните и вдясно — към залата, където централно място заема платното на Ван Гог „Житно поле с кипариси“. Заставам на прага и замръзвам. Дърветата горят със зелените си пламъци, а ярко жълтото на житната нива изпълва съзнанието ми с мисли за Лестър. Той би искал да съм тук, да се наслаждавам на тази картина и да помагам на това момиче. Виждам усмивката му и пламъчетата в онези уголемени от лещите очи.
— Добре ли си? — пита ме Хелена.
Тя протяга ръка и докосва ъгълчето на окото ми и аз усещам влагата по кожата си.
— Просто се замислих.
— Мога ли да ти разкажа какво се случи? — пита тя.
— С теб ли?
— Как той ме взе.
— Разбира се — отвръщам. Улавям ръката й и тръгваме из залите с картини.
— Трябваше да бъда при майка си — започва тя. — Тя бе актриса от Монреал. Напусна баща ми, когато бях осемгодишна и се завърнахме в Канада. Не го виждах често, но мама получи роля в едно представление в Ню Йорк, затова бях при него. Много по-късно, когато избягах, разбрах, че тя загинала в автомобилна катастрофа по време на турне със същото представление в Тълса, Оклахома. Тогава бях на десет години. Баща ми беше букмейкър. Не знаех това, докато бях малка, знаех само, че непрекъснато говори по телефона за разни мачове и че винаги из къщата се въргаляха пари и че имаше пистолет. Всъщност когато тръгнах да търся баба си и разбрах, че е починала, разбрах и за брат й — вуйчото на татко. Той си имал работа с казината в Ню Джърси.
Тя ме поглежда и аз стискам ръката й. Спираме пред платното на Моне „Парламентът, залез“ — тъмно и внушаващо страх.
— Както и да е, веднъж се връщах вечер от една приятелка — продължава тя. — Беше зима, валеше суграшица. Чух изстрел на половин пресечка от дома и видях хора да тичат. Когато стигнах до вкъщи, една полицейска кола зави иззад ъгъла и се удари в пряспата от изринат сняг. От нея изскочи ченге и влезе тичешком у дома. Отначало не можех да помръдна — продължава Хелена. — Даже се напишках. Ченгето влезе с изваден пистолет. Беше грамаден и беше облечен с черно кожено палто, а значката му бе забодена отстрани. Всичко стана много бързо.
Преминаваме от Моне в зала със специална изложба на Джоузеф Търнър. Виждам „Кораба с робите“, заета от Бостънската галерия, и тръгвам към нея. Това е оригиналът, от който е била направена репродукцията, залепена от Лестър за тавана над леглото ми в килията. Тълпа. Касапница и ужас в развълнувано море. Слънцето, което слиза зад хоризонта като последното пламъче на газова горелка.
— Мисля, че знам кой е бил — казвам.
— Аз никога няма да забравя лицето му — казва тя. — Баща ми беше на пода. Кървеше, на пода имаше и пистолет. Онова ченге го вдигна и започна да се кара с баща ми. Познаваха се. Знам го, защото говореха, че са партньори. И тогава се разкрещяха и той го уби. Просто допря дулото на пистолета до главата на баща ми. Аз се опитах да изпищя.
Отмествам поглед от картината към Хелена. Очите й лъщят и са пълни със сълзи. Избърсва ги с опакото на ръката си, гласът й се разтреперва.
— Тогава той ме взе. Не помръднах. Не можех. Той просто ме вдигна под мишница, сякаш бе някакъв великан човекоядец. Хвърли ме в багажника на онази полицейска кола. Каза: „Хубаво детенце“. Усмихна се, сякаш бях кукла или нещо такова, и знаеш ли какво казах аз?
Тя се разсмива. Дрезгав, стържещ звук, досущ като граченето на гарваните в лондонската Тауър.
Поглежда картината, кима и казва:
— „Полицаите са мои приятели“ — ето това казах. Бях го научила в училище.
35
Виждал съм понякога сълзи в очите на Хелена и преди, но не и нещо подобно. Тя се разридава силно и високо. Хората се отдръпват от нас като от прокажени. Прегръщам я силно и я настанявам на една пейка, галя я по косата, докато не спира да трепери. През цялото това време един белокос пазач се прокашля и ни гледа вторачено, но аз го гледам свирепо и го държа на разстояние.