Тя притихва и я питам:
— По-добре ли си?
Тя кима и казва, че е добре.
— Хайде — вземам я за ръка, — имам изненада за теб.
Докато се изкачваме с асансьора, Хелена подсмърча и ме поглежда без да повдигне брадичка. Усмихвам се и й намигам. Тя отвръща на усмивката ми и ме плесва по бедрото.
Апартаментът е украсен със старинни неща, с кадифе, с дърво в богати тъмни нюанси, с мраморни плотове на масичките и златен варак. Таванът е небе в стил рококо, с бели облачета и крилати ангели. Странна смесица от мъже и жени е събрана край мебелите до бялата мраморна камина. Когато влизаме, те спират да говорят и погледите им се насочват към нас.
Няколко чаени чаши подрънкват, докато ги поставят върху чинийките. Един висок слаб мъж с мустаци се прокашля и поправя широката си вратовръзка. Закръглен дребен мъж в тъмен костюм, с въздълга коса и синкави устни пристъпва намръщен напред и пита със силен манчестърски акцент:
— За какво е всичко това?
— Хелена — обръщам се към нея, — запознай се с Питър Даруин. Той е твоят мениджър.
— Ама това наистина ли е сериозно? — пита Даруин, изсумтява и се задавя едновременно.
— Не — казвам. — Когато казах един милион в аванс, имах предвид два милиона.
Лицето на Даруин се отпуска и след това разцъфва в усмивка.
— Виж ти, виж ти — казва той и разтваря ръце. — Така да беше казал. Дай да ти стисна ръката.
Стискаме си ръцете, след това повеждам Хелена към групата на останалите. Високият с широката вратовръзка е адвокатът й. Нисичката жена с розова коса и с очила с формата на котешки очи е координаторката на облеклото й. Крехкият, женствен на вид мъж в черно с бръсната глава и очила с рогови рамки е фризьорът й. Хубавичката зеленоока жена, облечена в трико, е хореографката и треньорка по физическата й подготовка. Белокосият чернокож е учителят й по пеене. А дребната възрастна жена с изправен гръб и салфетка, разтворена върху скута й, ще я учи на етикет.
Хелена се ръкува с всички и кима на всички. Дребната старица й казва: Гледай хората в очите, скъпа, а Хелена се изплезва и след това ми се ухилва.
— Просто пари — казвам й, след което се обръщам към другите: — Благодаря много на всички, че дойдохте. Намирате се тук, защото сте най-добрите. Всички получавате едно и също. Тригодишен договор за десетократно по-висока сума от досегашните ви възнаграждения. Доколкото съм запознат с вашите таланти и с нейния, Хелена ще стане най-голямата звезда в музикалната индустрия след… след кого? Джей Ло?
— Скъпи — казва фризьорът, — с тези бузки и с малко по-добро осветление, Джей Ло ще изглежда пред нея като скитница, каквато всъщност си е.
Старата дама подсмърча.
— Разполагате с три месеца — казвам. — Необходим ни е албум и клип. Вече съм наел студио в „Уорнър брос“, където ще се заснеме видеозапис под режисурата на Джо Питка. Ще ви предоставя своя самолет G-V, тъй че пътуването напред-назад ще е по-лесно, отколкото човек да прескочи до Шотландия. Ще пуснем първия сингъл в края на декември.
Някой подсвирва и дочувам думата „бързак“.
— Точно за това получавате толкова пари. И така, поръчал съм обяд за всички, след което можете веднага да се заемете за работа — казвам и ги повеждам към трапезарията, където ни очаква бюфет с лъскави сребърни съдини.
Хелена се обляга на мен, след като изоставаме от останалите и пита:
— Всичко това е шега, нали?
— Ако смяташ, че да си скъсаш задника от бачкане е смешно… — отговарям и я целувам по челото.
— Това би трябвало да ме уплаши, така ли?
— Не мисля, че е възможно.
— Прав си.
Поглежда ме в очите. Нейните горят.
— Знаеш ли, ще останеш сама — казвам. — Имам работа за вършене в Ню Йорк.
— Защо не я вършиш оттук? — пита тя.
Не мисля, че е разбрала, но ме стиска за ръката. Потупвам нейната и повтарям:
— Имам работа за вършене. Освен това не искам да те притеснявам.
— Не би могъл.
— Може би — отвръщам, — но все пак не искам.
— Ами ако ми потрябваш… или ако те пожелая?
— Виж какво — казвам и леко стискам ръката й преди да я отстраня от лакътя си, — тогава ще се появя.
— Какъв си ти? — пита тя. — Да не си шибаната ми орисница?
— Знаеш ли, сума неща ще се променят — казвам, като снишавам тона си.
— Това са глупости.
Докосвам гладката кожа на лицето си и се обръщам да си вървя.
— Какво, по дяволите, означава това? Ами обядът? — пита тя.
— Ще трябва да се справиш, без да стоя до теб всяка минута. Така ще можеш да решиш какво искаш да правиш.