И добавям:
— Никой не те притежава, Хелена. Не го забравяй.
— Адски си прав — казва тя, като едновременно повишава тон и вирва високо брадичка. — Мога да правя каквото си ща. И ако поискам да се откажа, мога да направя дори и това.
Аз кимам, отстъпвам крачка назад и казвам:
— Много би ми се искало да можеш всичко, но ще видим.
36
Наистина не искам да се меся в напредъка на Хелена. И наистина съм зает със своите собствени планове. И въпреки това разговаряме всеки ден и тя ме държи в течение. Макар нейните версии за случилото се да се различават от тези на Даруин, за по-малко от два месеца първият й сингъл се появява направо на седмо място в класацията.
Тъй като когато научавам новината, тя снима клипове в Лос Анджелис, вземам самолета си и тръгвам натам, като й обещавам вечеря в „Chez Nous“. Кацаме в Бърбанк по-рано от очакваното и вместо да отида в хотел „Бел еър“, където е отседнала Хелена, нареждам колата да ме откара право в студията на „Уорнър“, където вече снимат клипа за следващия й сингъл. По радиото по време на пътуването звучи „Обичам да те мразя“ и водещият вдига съответния шум за новата звезда на име Хелена.
Потропвам в такт, докато слушам, и барабаня с пръсти по крака си. Профучаващите покрай мен сгради и стволовете на палмите по магистралата „Норт Холивуд“ се обагрят в оранжево от късното слънце. Студията са сгушени зад прашно зелените хълмове на Холивуд. Лимузината преминава през портала след съвсем кратко спиране. Минаваме по Френската улица, където Богарт срещна Ингрид Бергман в „Казабланка“ и спираме пред студио с размерите на самолетен хангар. Вратите се отварят и вкарват вътре вертолет, поставен върху масивна платформа.
Даруин ни чака и отваря вратата на колата. Лицето му е зачервено, върху челото му са избили капчици пот, макар че сенките са дълги и е прохладно.
— Тя направо се е побъркала — казва той.
— По-спокойно — казвам. — Какво стана?
— Парите са си пари, но това вече е прекалено — отвръща и лицето му се изопва. — Навря проклетия пистолет в ребрата ми. Можеш ли да повярваш?
— А ти какво направи?
— Аз ли? Ами тя не иска да си направи косата. Не иска да облече подбраните костюми. Не ще да спре да псува като каруцар. Тя е една долна кучка, казвам ти. Пред нея Ози Озбърн изглежда като възпитаник на училище за благородни девици.
— Ти какво направи? — питам повторно.
— Просто й казах. Че мястото в топ тен не е шега работа. Знаеш го. Казах й, че ако не могат да видят циците й, ще превключат канала.
— Това не е трябвало да го казваш.
— Циците са си цици. Това е звукозаписният бизнес.
Стискам устни и го поглеждам — облечен в онази негова копринена риза на цветя. Далеч повече уважение предизвиква, когато е с вратовръзка.
— Ще говоря с нея — казвам и тръгвам покрай него към тъмната пещера на студиото.
— Не сега — настига ме той. — Почти са готови да снимат.
Огромен мъжага с увиснали кичури руса коса и с лице, грамадно като лопата, седи по средата на пода с камера на рамо. Джо Питка. Крещи някакви заповеди и всеки път, когато излае, сякаш вълна преминава през ярко осветената сцена. Там се тълпят петдесетина души, някои от тях седнали на високи брезентови столове, сбрани около монитор, сервитьори зад маса, отрупана с телешко печено под нагревателна лампа, но повечето се щурат насам-натам с прожектори, електрически кабели и инструменти. Вертолетът сега е вдигнат с кран и перките му се въртят мързеливо.
Едно момиче с пропорциите на Хелена виси от отворената врата на вертолета и суши дългата си кестенява коса със сешоар. Нейна дубльорка с морава рокля с дълбоко деколте, от което се вижда сума плът.
След минута, без да се откъсва от окуляра на камерата, Питка крещи за Хелена. Следва бурна дейност в дъното на сцената. Млади мъже и жени със слушалки и с клапи в ръце се отдръпват и иззад завесата се появява Хелена, като ходом една жена я пудри, а фризьорът поправя прическата й, докато дребната стара дама я гледа свирепо и мърда с устни.
Хелена не ме вижда, но търси с очи Питка и като се надвесва над него разкрачена, му казва:
— Това ще нося.
Облечена е с избелели дънки и с плътно прилепнала морава тениска.
— По дяволите — казва Питка и с мъка се изправя. — Вече закъсняваме с два часа.
— Ти каза, че цветът трябва да е подходящ — отвръща тя. — Е, сега имаш проклетия си цвят.
— Цветът на косата определено не е подходящ, но вината за това не е моя — казва стилистът, сложил ръка на кръста си.