— Кой, по дяволите, те пита? — реагира Хелена и се обръща към него.
Онзи се свива. Дребничката старица стисва устни и затваря очи.
— Даруин! — реве Питка.
— Видя ли? — пита ме Даруин. — Видя ли?
И отива към режисьора с вдигнати ръце.
— Хелена — повиквам я аз.
Като ме вижда, лицето й светва. Изтичва, скача отгоре ми и ме обгръща с крака, целува ме по лицето и аз не мога да се сдържа да не се засмея.
— Какво правиш? — питам.
— Снимам клип — отвръща тя, целува ме по устните и слиза.
Хваща ръката ми и я стиска силно.
— На седмо място сме.
— Вярно ли е, че си извадила пистолет срещу Даруин? — питам с вече сериозно изражение.
— О, той е истински задник — казва тя и ме дърпа. — Ела да видиш караваната ми. Фургон на истинска звезда.
Тя се усмихва, но виждам сълзите в очите й. Оставям я да ме изведе от студиото. Караваната й е зад ъгъла. Говори ми бързешком, разказва ми за песните, за дрехите и за хората, с които се е запознала. Спирам я пред стъпалата.
— Хелена?
Лицето й се сгърчва и две сълзи потичат по бузите й. Бързо поклаща глава.
— Съжалявам — казва, след това се обръща и хуква към задната част на караваната.
Когато стигам дотам, жълтият й бокстър вече бръмчи и колата потегля със свирене на гуми. Аз изтичвам отпред и скачам в своята лимузина.
— Карай подире й — нареждам на шофьора.
Шофьорът ми е отличен и не изоставаме. Часът пик вече е минал и гъстият поток на трафика се движи стабилно. Тя не се опитва да ни избяга, но и не спира, за да поговорим. Поема по 134-а към 405-а и покрай плажа Манхатън, докато слънцето потъва в Пасифика. Спира току до стъпалата, водещи към плажа, изскача в полуздрача, изтичва по дъсчената настилка и изчезва. Сърцето ми бие до пръсване. Кърваво червеното слънце се стопява зад сиво моравите облаци. Сякаш то я погълна.
Изскачам навън, преди още колата да е напълно спряла. Когато стигам до стъпалата, ме атакува топлата солена миризма на океана и на умрелите му обитатели по плажа. Хелена е прекосила половината пясъчна ивица, аз я викам, но вятърът отнася настрани виковете ми.
Тичам по пясъка, изритвам обувките си, за да увелича скоростта си. Когато стига до водата, Хелена влиза без да спира.
Водата стига до глезените й и тя пада на колене.
Започва да плиска лицето си. А когато стигам до нея, тя вече ридае с все сила.
— Тези лайна — казва и търка яростно бузите и очите си, размазва тежкия грим и лицето й плувва в шарена мръсотия.
Прибоят реве и се стоварва върху брега, водата се плиска около кръста й. Коленича до нея и я прегръщам, притискам главата й към гърдите си. Тя трепери и когато спира да трепери, червеното зарево вече го няма на небето. Звездичка примигва, някакъв самолет й намига, понесъл се към Азия.
— Не желаеш ли всичко това? — питам след известно време.
— Някога идвах тук като момиче — отвръща шепнешком тя, вгледана в небето. — Имаше една стара проститутка. Мразех я. Мисля, че ме караше да го правя, за да ме накара да почувствам колко съм нищожна — тук, нощем, със звездите. Пред океана. Тя стоеше тук със скръстени на гърдите ръце и аз винаги подушвах дима на цигарата й, макар бризът да го отнасяше в обратната посока.
— Казах ти, че всичко това вече е минало.
— Толкова съм мръсна — изрича тя.
— Ти никога не си извършвала нещо лошо — казвам.
— Толкова много неща съм извършила.
— На теб са ти ги направили — казвам. — Престани да виниш жертвата.
— Знам, че всички се опитват да ми помогнат, но не мога да издържа, като ми нареждат какво да правя. Какво да нося. Към тялото ми…
— Това е видеозапис — казвам. — Той няма да те промени. Гласът ти е хубав. В „Ролинг стоун“ писаха за това, но то не е достатъчно. Това е бизнес. Как изглеждаш. Как ще продадат клипа… Хайде — добавям след малко и я вдигам от водата.
— Мокър си — казва тя, пръска лицето ми с вода и се кикоти.
— Не можеш ли да се държиш прилично? — питам и я прегръщам.
Една вълна се разбива към нас.
— Ще ме заведеш ли все пак на вечеря, да отпразнуваме седмото място?
— След като се изсушим.
— Добре — отвръща тя. — Тогава може и да го направя.
37
Бърт ми се обажда от летището и ми съобщава, че са там. Избирам черен костюм, бяла риза и тъмночервена вратовръзка, оглеждам се в огледалото. Косата ми вече е къса, луда мешавица от гел и тъмни кичури. Такава е модата в Ел Ей. Кожата ми е с бронзов тен — резултат от смесицата на кръвта на майка ми от племето мохоук с много слънце. От огледалото ме гледат тъмни очи, почти празни, с едва доловими пламъчета.