Мога да са съм на петдесет или на двайсет и пет години, но тъй като съм по-близо до първата възраст, ъгълчетата на устните ми се извиват в усмивка.
В Ню Орлиънс, пред хотел „Омни роял“ седя с кръстосани крака върху желязната пейка, сгушена в беседка, обрасла с червени герании. Не минават и десет минути когато дълга черна лимузина спира върху настланата с червени тухли кръгла подходна алея. Плаващият по реката товарен кораб надува свирката си. По-наблизо един теглещ карета кон трополи с копита. Влажният луизиански въздух е гъст от миризмите, идващи от близката фурна, от снощните боклуци, разляна бира и конски фъшкии.
От лимузината слизат двама млади мъже. Алън Стефано, синът на Лексис е висок и як, с кафяви очи и лице, което толкова си прилича с това на майка му, че стомахът ми се свива. Приятелят му Мартин Дебрей е на около двайсет и пет години. Дебрей е приятел на семейство Стефано и нещо като по-голям брат на Алън. Той е луничав и червенокос. Има същата физика като Алън, само дето не е толкова висок и мускулест.
Двамата се протягат и примигват на яркото обедно слънце, след това пляскат дланите си, възбудени както всички посетители, че ще присъстват на мача за Суперкупата. Алън казва на портиера, че чантите им са в багажника, след това изважда чифт слънчеви очила. Черната му тениска е прилепнала по тялото, а дънките му са торбести и с разнищени маншети. Мокасините му са от онези, дето струват по 345 долара чифта.
Портиерът поема една двайсетачка и се залавя за работа, като бавно клати глава.
Алън има чуплива черна коса. Строен е, но с широки рамене и яки бицепси на спортист. Отблизо забелязвам, че тъмните му ириси са нашарени с жълти жилки. Той усеща колко напрегнато го гледам, погледите ни се срещат и аз извръщам очи.
Докато се регистрират в хотела, аз прекосявам фоайето към асансьорите. Те са качват, качвам се и аз заедно с тях.
— Извинете — казвам и поглеждам към Дебрей, — Вие не сте ли от НФЛ?
— Не и аз — отвръща усмихнат той и клати глава.
— Но сме се срещали, нали? — питам. — Казвам се Сет Коул.
— Не — казва Дебрей и разтърсва ръката ми. — Не мисля…
— В Лондон — казвам отмятам глава и щраквам с пръсти. — Вие сте Дебрей, нали? Мартин Дебрей. В хотел „Дорчестър“. О, вие бяхте доста пийнали, но аз бях изгубил портфейла си някъде в онзи бар и вие платихте сметката ми. Аз вече бях напуснал хотела. Трябваше да летя с първия нощен самолет. Господи. Колко е малък светът!
Той просиява и казва:
— Там отсядам.
— Е, благодаря ви отново. Колко неудобно…
— Няма проблеми — отвръща Дебрей. Забелязва, че гледам Алън. — О, извинете, това е Алън Стефано.
Ръкувам се с Алън и казвам:
— Слушайте, имам пропуски за частното парти, което комисарят дава тази вечер в „Хаус ъв блус“. Интересува ли ви?
Те се споглеждат и зяпват.
— Комисарят на НФЛ ли? — пита Мартин.
Кимам и изваждам билетите от джоба на сакото си.
— Доста от играчите ще бъдат там. Неколцина от собствениците на отбори. Какво ще кажете, да се срещнем там към десет и ще мога да ви се реванширам с няколко питиета?
Мартин поглежда Алън и се усмихва. След това се обръща към мен:
— Страхотно!
— И на мен ми се вижда хубаво — казва Алън.
Протягам нарочно ръка, за да видят златния ми часовник „Картие“ и казвам:
— Чудесно. В десет, значи. Ще ви намеря.
Същата вечер вечерям с Уди Джонсън — собственика на „Ню Йорк Джетс“ — в „Командърс палас“, където сервират бифтеци, дебели колкото юмрука ми. Истината е, че след онези лайна, които ядох в продължение на двайсет години в затвора, още не мога да се наситя на вкуса на месото алангле и на червеното вино.
Часът е едва девет и половина, когато запалваме пури и поемаме по краткия път по улица „Притания“, за да приключим със сделката. Въздухът е прохладен, а миризмата на тютюна е освежаваща след деня, пропит от мочурливата влага на Ню Орлиънс. Когато приключваме, вдигам ръка и дълъг черен джип хъмви се появява сякаш от нищото и спира до бордюра. Бърт изскача отзад, облечен в смокинг и отваря вратата. Уди се втрещява и клати глава към мен, след което на предложението да го откараме отвръща, че ще повърви пешком.
Срещу петстотин долара имаме за вечерта и мотоциклетен ескорт. Зад въртящата се синя лампа на ченгето направо пронизваме „Куотър“ с тежкия му трафик и тълпите пияни фенове, за да стигнем в „Хаус ъв блус“ в десет.
Забелязвам момчетата прави до бара, пият и въртят глави като кукли на пружини към играчите-звезди и момичетата, накипрени с прилепнали блузки и с разголени пъпове. Ръкувам се сърдечно с тях и поръчвам по още един ред питиета. Те още не са сервирани, когато комисарят — който стои наблизо, — прекъсва разговора си със собственика на „Ястребите“ Артър Бланк, за да ме запознае с жена си.